След това Лорънс се обади в диспечерската служба и поиска разписанието на корабите от Земята. Тук му провървя. Но следващата мярка щеше да струва много пари и само главният администратор можеше да даде разрешение.
Олсен притежаваше прекрасното качество никога да не спори с техническите си помощници по въпроси от тяхната специалност. Той изслуша внимателно Лорънс и веднага се спря на същественото.
— Ако теорията му е вярна — каза той, — съществува възможността те още да са живи.
— Повече от възможност; бих казал, дори твърде голяма вероятност. Както знаем, морето е плитко, така че не могат да са много надълбоко. Налягането върху корпуса няма да е голямо и може би той е все още невредим.
— Значи, искате тоя момък Лоусън да помогне в търсенето.
Главният инженер примирено махна с ръка.
— Той е последният човек, с когото бих искал да работя — отвърна Лорънс. — Но се опасявам, че трябва да го доведем.
Глава девета
Командирът и екипажът на товарния кораб „Аурига“ бяха разгневени, но трябваше да се подчинят. На десет часа разстояние от Земята и на пет часа от Луната получиха нареждане да спрат на „Лагранж“ въпреки цялата загуба на скорост и допълнителни изчисления, които това налагаше. И на всичкото отгоре отклоняваха ги от Клавий в забутания Порт Рорис, който беше едва ли не на обратната страна на Луната. Етерът запращя от съобщения, с които се отлагаха уговорени вечери и срещи по цялото южно полукълбо.
Когато „Аурига“ спря на стотина километра от спътника, изпъстреният с петна, сребрист, почти пълен диск на Луната, с ясно виждащи се планини по северния край, ярко огряваше „Лагранж II“. Не допуснаха кораба да се приближи повече, защото неговите съоръжения и блясъкът от реактивните му двигатели вече бяха нарушили работата на чувствителните прибори на изкуствения спътник. В близост до „Лагранж“ се разрешаваше да летят само старомодни ракети е химическо гориво; плазмените и ядрени двигатели бяха забранени.
Двадесет минути след като напусна „Лагранж“, Том Лоусън влезе в „Аурига“ с един малък куфар, пълен с дрехи и голям куфар с уреди; пилотът на ракетата за свръзка бе отказал да бърза въпреки подканванията от „Аурига“. Когато новият пътник се качи на борда, там го посрещнаха без особен ентусиазъм; щяха да го приемат по съвсем различен начин, ако знаеха в какво се състои мисията му. Но главният администратор бе наредил засега тя да се пази в тайна; не искаше да събужда напразни надежди сред роднините на изчезналите пътници. Началникът на Туристическата компания искаше веднага да се съобщи и твърдеше, че така ще покажат максималните усилия, които полагат, но Олсен заяви твърдо:
— Ще почакаме, докато се получат резултати — тогава ще можете да съобщите нещо на вашите приятели от осведомителните агенции.
Нареждането му закъсня. На „Аурига“ пътуваше Морис Спенсър, началник-отдел при „Интерпланет нюз“, който отиваше да поеме службата си в Клавий сити. Той не беше сигурен дали след Пекин новият пост представлява повишение или понижение, но поне щеше да бъде някаква промяна.
За разлика от другите пътници той не се възмути от промяната на курса. Независимо от забавянето, заплатата му течеше, а като стар журналист винаги се радваше на необичайното, нарушаването на установената рутина. Наистина беше странно за кораб с маршрут към Луната да загуби няколко часа и невероятно количество енергия, за да спре на „Лагранж“ само за да вземе някакъв младеж с кисела физиономия и два куфара. И защо ги отклоняваха от Клавий към Порт Рорис? „Нареждания от най-отговорни източници на Земята“ — бе казал командирът и сякаш говореше истината, когато заяви, че не знае нищо повече. Имаше някаква загадка, а Спенсър беше специалист по загадките. Той се опита да отгатне причината и се оказа прав още при първия опит — или почти прав.
Сигурно имаше нещо общо с изчезналия кораб, за който се бе вдигнал толкова шум точно преди да отлетят от Земята. Този учен от „Лагранж“ вероятно притежаваше някакви сведения за кораба или можеше да помогне при търсенето му. Но защо се пазеше такава тайна? Може би имаше някакъв скандал или груба грешка, която Лунното управление се опитваше да скрие; простата и напълно вероятна причина Спенсър не можеше да си представи.
Той не заговори с Лоусън през краткото пътуване и се забавляваше да наблюдава какъв отпор получаваха малкото пътници, които се опитваха да завържат разговор с него. Спенсер изчакваше удобния момент и той настъпи тридесет минути преди да кацнат.
Едва ли беше случайност, че седеше до Лоусън, когато предадоха нареждането да се закопчеят коланите за намаляването на скоростта. Заедно с останалите петнадесет пътника те седяха в малка затъмнена кабина и гледаха бързо приближаващата се Луна. Проектиран върху екран от камера извън корпуса, образът изглеждаше по-отчетлив и ярък от действителния. Сякаш се намираха в старинна „камера обскура“; това устройство беше много по-безопасно, отколкото ако имаше истински прозорец за наблюдения — риск, срещу който конструкторите на космически кораби се бореха с нокти и зъби.