Разрастващият се бързо пейзаж представляваше великолепна и незабравима гледка, но Спенсър почти не й обръщаше внимание. Той наблюдаваше мъжа до себе си, острите, напрегнати черти на лицето му, което едва се виждаше в отразената от екрана светлина.
— Май там някъде долу — каза Спенсър със спокоен и безразличен глас — съвсем скоро е изчезнал корабът с туристите?
— Да — отвърна Том след значително забавяне.
— Не съм запознат с повърхността на Луната. Знаете ли къде се предполага, че се намират?
Спенсър отдавна бе установил, че дори и най-необщителните хора рядко могат да устоят да съобщят нещо, ако поставиш така въпроса, сякаш ще ти направят услуга и им дадеш възможност да изтъкнат осведомеността си. Подобна клопка успяваше в девет случая от всеки десет, успя и сега.
— Те са там долу — рече Том, като посочи центъра на екрана. — Това са Недостъпните планини, а около тях е Морето на жаждата.
Спенсър се взря с нескрит страх в резките, черно-бели контури на планините, към които се спускаха. Надяваше се, че пилотът — човек или електронна машина — си знаеше работата; струваше му се, че корабът се приближава твърде бързо към повърхността. След това забеляза, че се отправят към по-равнинната местност вляво на екрана; планините й странният сивкав район, който ги заобикаляше, се изместваха от центъра на екрана.
— Порт Рорис — неочаквано съобщи Том, като посочи едва видимо тъмно петно в левия край. — Там ще кацнем.
— Не бих искал да кацаме сред ония планини — подхвърли Спенсър, решен да не отклонява разговора от съществената за него тема. — Никога няма да намерят ония злощастници, ако са се загубили сред тая пустош. Освен това не се ли предполага, че са погребани под лавина?
Том се изсмя снизходително.
— Така се предполага — отвърна той.
— Нима не е вярно?
Малко късно Том се сети за нареждането да се пази тайна.
— Нищо повече не мога да ви кажа — отговори той със същия уверен и самодоволен глас.
Спенсър се отказа от темата на разговора; беше научил достатъчно, за да се убеди в едно. Клавий можеше да почака. Той трябваше да остане известно време в Порт Рорис.
Убеждението му се затвърди, когато завистливият му поглед видя как доктор Том Лоусън мина през карантината, митницата, имиграционната служба и обменния пункт само за три минути.
Ако някой подслушваше какво става в „Селена“, щеше да остане много изненадан. Кабината отекваше от фалшивите звуци на двадесет и един гласа, които пееха: „Честит рожден ден“.
Когато шумът затихна, комодор Ханстен извика:
— Има ли някой друг освен мисис Уилямз, който да си е спомнил, че днес е рожденият му ден? Разбира се, известно е, че някои дами предпочитат да не се говори по въпроса, когато достигнат определена възраст…
Доброволци не се оказаха, но Дейвид Макензи извиси глас над общия смях.
— Има нещо интересно по отношение на рождените дни — печелил съм много облози на тази тема по приемите. Като знаем, че годината има триста шестдесет и пет дни — колко души смятате, че трябва да има в дадена група, за да е налице петдесетпроцентова възможност двама от тях да са родени на същата дата?
След кратка пауза, докато всички обмисляха въпроса, някой отговори:
— Предполагам, че половината от триста шестдесет и пет. Например сто и осемдесет.
— Това е най-правдоподобният отговор, но е напълно погрешен. Ако имате група от двадесет и четири души, съществува петдесет на сто вероятност двама от тях да са родени на една и съща дата.
— Това е смешно! Двадесет и четири дни от триста шестдесет и пет не могат да дадат такава вероятност.
— Съжалявам, но е така. А ако хората в групата са над четиридесет, девет пъти от десет двама от тях ще имат еднакъв рожден ден. Съществува известна възможност правилото да се окаже вярно и за нашата група от двадесет и двама. Да опитаме ли, комодоре?
— Добре, аз ще мина из кабината и ще попитам всеки за датата на раждането му.
— Не, не — възрази Макензи. — Ако постъпите така, някои хора ще спестят истината. Датите трябва да се напишат, така че никой да не знае кога са родени другите.