Комодор Ханстен огледа набързо кабината. Като се изключи леко неспретнатият им вид поради това, че бяха свалили част от дрехите, всичките двадесет и един пътника — мъже и жени, все още бяха разумни, сдържани членове на обществото.
Той се замисли кой ли от тях пръв ще се провали.
Глава десета
Към доктор Том Лоусън, бе заключил главният инженер Лорънс, не можеше да се приложи старата древна поговорка „Да знаеш, означава да простиш“. Това, че астрономът бе прекарал детството си без родителски ласки в сиропиталище и бе избягал от средата си благодарение на изключителния си интелект, развил се за сметка на всички други човешки качества, помогна на Лорънс да го разбере, но не и да го обикне. „Колко жалко — помисли Лорънс, — че той е единственият учен на разстояние триста хиляди километра, който притежава инфрачервен локатор и знае как да работи с него.“
Лоусън в момента седеше на седалката на втория скутер и довършваше грубата, но сигурна конструкция, която бе измислил. Върху покрива на скутера бе закрепен триножник и на него локаторът беше монтиран по такъв начин, че да се върти във всички посоки.
Изглеждаше, че работи, но това трудно можеше да се установи със сигурност в малкия херметизиран хангар, където имаше много източници на топлина. Истинското изпитание щеше да се осъществи едва в Морето на жаждата.
— Готово — съобщи след малко Лоусън на главния инженер. — Разрешете да поговоря с човека, който ще работи с него.
Главният инженер го погледна замислено, като все още се колебаеше. Имаше еднакво силни доводи за и против това, което обмисляше, но каквото и решение да вземеше, не трябваше да допусне да се намесят личните му чувства. Въпросът беше прекалено важен.
— Можете ли да работите в скафандър? — попита той Лоусън.
— Никога в живота си не съм обличал скафандър. Те са необходими само за излизане в космоса, а ние оставяме тази задача на инженерите.
— Ето сега ви се представя случай да опитате — продължи главният инженер, без да обърне внимание на презрителната забележка. (Тя едва ли беше преднамерена, защото според него грубостта на Лоусън се дължеше повече на непознаване правилата за добро поведение, отколкото на съзнателното им пренебрегване.) — Не е толкова трудно, когато сте със скутер. Ще седите на задната седалка, а автоматичният регулатор ще се грижи за кислорода, температурата и всичко останало. Има само едно нещо…
— И какво е то?
— Не страдате ли от клаустрофобия?
Том се поколеба, понеже не желаеше да се признае в някаква слабост. Разбира се, той бе преминал през обичайните изпитания, преди да се отправи в космоса, и подозираше — напълно основателно, — че едва е издържал някои психологически тестове. Явно, не страдаше от остра клаустрофобия, защото в такъв случай нямаше въобще да бъде допуснат на космически кораб. Но космическият кораб и скафандърът бяха две различни неща.
— Ще се справя — каза той накрая.
— Не се насилвайте, ако не можете — настоя Лорънс. — Убеден съм, че трябва да дойдете с нас, но не искам да ви подтиквам към фалшив героизъм. Трябва да решите, преди да напуснем хангара. Може би ще бъде малко късно да променяте решението си, когато ще сме на двадесет километра от брега.
Том погледна скутера и прехапа устни. Мисълта да лети по дяволското прашно езеро върху такова несигурно съоръжение му се виждаше налудничава, но тия хора го вършеха всеки ден. А ако се повредеше локаторът, съществуваше поне малка възможност той да го поправи.
— Ето скафандър с вашите размери — рече Лорънс. — Опитайте го и може би това ще ви помогне да вземете решение.
Том навлече провисналия, нагънат костюм, затвори предния цип, без да слага шлема, и се почувствува крайно неудобно. Бутилката кислород, прикрепена към костюма, му се струваше абсурдно малка и Лорънс забеляза загрижения му поглед.
— Не се безпокойте, това е само запас за четири часа. Вие въобще няма да го използувате, тъй като основните количества са на скутера. Внимавайте за носа… ето го и шлема.
От изражението по лицата на заобикалящите го Лоусън разбра, че този миг е особено важен. Преди да се постави шлемът, ти все още си част от човешката раса — след това оставаш сам в собствен малък механичен свят.
Може само на сантиметри да има други хора, но трябва да ги гледаш през дебел слой пластмаса, да разговаряш с тях по радиото. Дори не можеш да ги докоснеш освен през двоен слой изкуствена кожа. Някой някога бе писал, че смъртта в скафандър е смърт в самота. За първи път Том разбра колко вярно е това.