Внезапно от малките високоговорители, монтирани отстрани на шлема, отекна гласът на главния инженер.
— Единственият бутон, с който трябва да боравите, е за разговорното устройство — таблото вдясно. Обикновено ще бъдете свързан с пилота и веригата, ще действува през цялото време, докато и двамата сте на скутера, така че можете да разговаряте, когато поискате. Но щом прекратите връзката, трябва да използувате радиото — както сега, когато ме слушате мене. Натиснете бутона „ПРЕДАВАНЕ“ и ми отговорете.
— За какво е този червен авариен бутон? — попита Том, след като изпълни указанието.
— Надявам се, че няма да ви потрябва. Той задействува радиофар, който продължава да предава в ефира, докато някой ви намери. Не докосвайте никое от устройствата на костюма без наши указания — особено червения бутон.
— Добре — обеща Том. — Да тръгваме.
Той се отправи доста тромаво — защото не бе свикнал нито със скафандъра, нито с лунното привличане — към скутера и се настани на задната седалка. Един шланг като пъпна връв, излизащ доста неподходящо от дясното бедро, свързваше скафандъра с кислородната, съобщителната и енергийната система на скутера. Системите можеха да поддържат живота му, макар и без никакви удобства, в продължение на три, четири дни.
Малкият хангар едва побираше двата скутера и помпите само за няколко минути изтеглиха въздуха от него. Когато скафандърът се втвърди около тялото му, Том изпита лек страх. Главният инженер и двамата пилоти го наблюдаваха и той не пожела да им даде повод да помислят, че се е уплашил. Никой не можеше да не чувствува известно напрежение, когато за пръв път в живота си излиза в безвъздушното пространство.
Вратите се разтвориха; Том усети леко придърпване като от невидими пръсти, когато последните остатъци въздух излетяха навън и докоснаха скафандъра му, преди да изчезнат в празното пространство. И тогава пред него до хоризонта се разстла празната, сива, безлична повърхност на Морето на жаждата.
За миг му се стори невъзможно само на няколко метра пред него да се разстила действителността от образите, които бе изследвал от космоса. (Кой ли гледаше сега през стосантиметровия телескоп? Дали дори в този миг някой от неговите колеги не ги наблюдаваше от удобното си положение високо над Луната?) Но това не беше картина, нарисувана върху екран от подвижните електрони, а действителността, странната, аморфна материя, погълнала двадесетте и един пътника без никаква следа. Материя, по която той, Том Лоусън, се готвеше да тръгне с тази ненадеждна машина.
Нямаше много време за размисли. Витлата се завъртяха и скутерът затрептя под него. После запълзя бавно след първия скутер по оголената повърхност на Луната.
Щом излязоха от дългата сянка на пристанищните сгради, ниските лъчи на изгряващото Слънце ги обляха. Дори и с помощта на автоматичните филтри беше опасно да се гледа към синкавобялото сияние по източното небе. „Не, поправи се Том, тук сме на Луната, не на Земята и Слънцето изгрява от запад. Значи, се отправяме на североизток към Залива на росата, по следите на «Селена», която не се завърна.“
Ниските куполи на Порт Рорис бързо се смаляваха и Том се почувствува ободрен и възбуден от скоростта. Усещането обаче трая само няколко минути, докато престанаха да се виждат всякакви ориентири, и те бяха обзети от илюзията, че са попаднали в центъра на някаква безкрайна равнина. Въпреки шумът на въртящите се витла и бавното, безшумно отлагане на прашните параболи зад тях, те сякаш стояха неподвижно. Том знаеше, че пътуват със скорост, която щеше да ги преведе през цялото море за около два часа, и все пак не го напускаше страхът, че светлинни години ги делят от всякаква надежда за спасение. В този миг, макар и доста късно, той изпита неволно уважение към хората, с които работеше.
Мястото беше добро за проверка на съоръжението. Той включи локатора и го остави да оглежда празното пространство, което току-що бяха прекосили. Със задоволство видя двете заслепяващи светлинни следи, които се простираха зад тях по тъмната повърхност на морето. Това изпитание, разбира се, беше детински лесно. При нарастващата утринна горещина избледняващия топлинен призрак на „Селена“ щеше да бъде милиони пъти по-трудно да се открие. Но все пак откритието бе поощрително, защото, ако не бе успял сега, нямаше смисъл да продължава.
— Как работи? — попита главният инженер, който сигурно го бе наблюдавал от другия скутер.
— Съгласно очакванията — отвърна предпазливо Том. — Изглежда, че работи нормално.
Той насочи локатора към намаляващия сърп на Земята. Малко по-труден обект, но не чак толкова, защото не беше необходима голяма чувствителност, за да се улови меката топлина на родния свят сред студената космическа нощ.