Ето го инфрачервеният образ на Земята, странна и на пръв поглед озадачаваща гледка. Защото тя вече не представляваше ясно очертан сърп, а накъсана гъба с пънче на екватора.
На Том му бяха нужни няколко секунди, за да разтълкува този образ. Двата полюса бяха отрязани — напълно разбираемо, защото бяха твърде студени, за да се видят при такава чувствителност. Но откъде идваше тази изпъкналост върху неосветената част на планетата? Разбра, че вижда топлия блясък на тропическите океани, които излъчваха в мрака натрупаната през деня топлина. В инфрачервения спектър нощта на екватора беше по-светла от деня в полярните зони.
Това припомняше факта, който никой учен не можеше да забрави — че човешките сетива долавят само много малка изкривена частица от Вселената. Том Лоусън не бе чувал никога сравнението на Платон за окованите във вериги затворници, които по хвърляните върху стените на пещерата сенки се опитват да си представят външния свят. Но неговият опит вероятно би се харесал на Платон; защото, коя Земя беше действителната — дали гладкият сърп, който се виждаше с човешко око, или разкъсаната гъба, блестяща в инфрачервения спектър — или пък нито едното, нито другото?
Кабинетът беше тесен дори за Порт Рорис — обикновена транзитна спирка между обърнатата към Земята страна и другата половина на Луната и изходна база за туристите, които посещаваха Морето на жаждата. (За известно време едва ли някой турист щеше да се отправи натам.) Преди тридесет години Порт Рорис бе познал своя миг на слава, когато един от малкото „лунни“ престъпници — Джери Бъдкър, бе използувал базата и бе спечелил малко състояние, продавайки фалшиви парчета от „Лунник II“. Той едва ли можеше да се сравнява с вълнуващите образи на Робин Худ или Били Кид, но все пак беше най-доброто, което можеше да предложи Луната.
Морис Спенсър беше доволен, че Порт Рорис е такъв малък, еднокуполен град, макар да подозираше, че няма да остане спокоен още дълго, особено когато колегите му в Клавий разберат, че един началник-отдел на „Интерпланет нюз“ е останал по неизвестни причини там и не бърза на юг към светлините на големия (население 52 647 жители) град. Зашифрована телеграма до Земята бе уредила въпроса с началниците му, които се доверяваха на неговата преценка и вероятно щяха да отгатнат какво очаква. Рано или късно конкуренцията също щеше да отгатне, но той се надяваше до това време да ги е изпреварил значително.
Спенсър разговаряше със все още раздразнения капитан на „Аурига“, който току-що бе привършил неприятен и неудовлетворителен едночасов разговор по телефона със своите представители в Клавий, опитвайки се да уреди прехвърлянето на товара. Фирмата „Макайвър, Макдонълд, Макарти и Макълок лимитед“, изглежда, мислеше, че по негова вина „Аурига“ бе кацнал в Порт Рорис. Накрая той привърши разговора, като им каза да изяснят всичко с главното управление. Тъй като в Единбург беше неделя сутрин, за известно време щяха да го оставят на спокойствие.
След втората чаша уиски капитан Ансън омекна малко. Заслужаваше си да се познава с човек, който можеше да намери уиски „Тийчър’з“ в Порт Рорис и попита Спенсър как се е добрал до него.
— Силата на печата — отвърна му Спенсър със смях. — Репортерът никога не разкрива източниците си, защото в противен случай няма да се задържи дълго на работа.
Той отвори чантата си и извади куп карти и снимки.
— По-трудно ми беше да се снабдя с тези работи за толкова кратко време и ще ви бъда много благодарен, капитане, ако не споменавате нищо по този въпрос. Поне за момента всичко това е напълно секретно.
— Разбира се. За какво става въпрос… За „Селена“ ли?
— Значи, и вие сте отгатнали? Прав сте… Може и нищо да не излезе, но искам да съм готов.
Той положи една снимка върху масата — беше пейзаж от Морето на жаждата, част от стандартната поредица, публикувана от Лунното топографско управление, заснета от нисколетящи разузнавателни спътници. Макар снимката да бе направена следобед и поради това сенките да бяха в обратна посока, тя беше почти еднаква с гледката, която Спенсър бе видял малко преди да кацнат. Беше я разучил толкова внимателно, че я познаваше в подробности.
— Недостъпните планини — каза той. — Издигат се много стръмно от морето на височина почти две хиляди метра. Тъмният овал е Кратерното езеро…
— Където се е загубила „Селена“ ли?
— Където може би се е загубила. Вече съществува известно съмнение. Общителният младеж от „Лагранж“ има доказателства, че всъщност корабът е потънал в Морето на жаждата — някъде из този район. В такъв случай хората в кораба може би са живи. А ако това е така, капитане, само на стотина километра оттук ще започне страхотна спасителна акция. Порт Рорис ще стане най-големият център на новини в Слънчевата система.