— А, ето, значи, вашата игра. Но какво общо имам аз с всичко това?
Спенсър постави повторно пръст върху картата.
— Ето какво, капитане. Желая да наема вашия кораб. Искам да ме свалите с един оператор и двеста килограма телевизионно оборудване при западните склонове на Недостъпните планини.
— Нямам повече въпроси, господин съдия — каза Шустър и седна.
— Добре — отвърна комодор Ханстен. — Длъжен съм да се разпоредя свидетелят да не напуска съдебната зала.
Сред всеобщия смях Дейвид Берът се върна на мястото си. Той бе изиграл добре своята роля. Повечето му отговори бяха сериозни и задълбочени, но той ги бе изпъстрил с хумор и хората го бяха слушали с интерес през цялото време. Ако всички други свидетели отговаряха така охотно, въпросът със забавленията щеше да бъде разрешен, докато бъдеше необходимо. Дори и да изслушваха спомените на четирима души всеки ден — а това беше напълно невъзможно, — някой щеше да продължава да говори, когато кислородната цистерна изпуснеше последния си дъх.
Ханстен погледна часовника си — оставаше още един час до скромния им обед. Можеха да се върнат към четенето на „Шейн“ или да започнат (въпреки възраженията на мис Морли) нелепия исторически роман. Но беше жалко да прекъсват сега, когато всички бяха в подходящо настроение.
— Ако никой не възразява — заяви Ханстен, — ще призова следващия свидетел.
— Подкрепям предложението — бързо отвърна Берът, който вече се смяташе в безопасност от нови разпити.
Дори играчите на покер се съгласиха, така че секретарят на съда издърпа ново листче от кафеника. Той го погледна изненадано и се поколеба, преди да прочете името върху него.
— Какво има? — осведоми се съдията. — Да не е вашето име?
— Хм… не — отговори секретарят, като погледна с дяволита усмивка към прокурора. Той се прокашля и извика: — Мисис Майра Шустър!
— Господин съдия… възразявам! — Мисис Шустър надигна бавно внушителната си фигура, макар да беше загубила някой и друг килограм, откакто бяха напуснали Порт Рорис. Тя посочи съпруга си, който смутено се взираше в записките си. — Справедливо ли е той да ме разпитва?
— Аз се оттеглям — заяви Ървин Шустър, преди още дори съдията да каже „възражението се приема“.
— Готов съм аз да водя разпита — каза Ханстен, макар изражението на лицето му да опровергаваше това твърдение. — Но няма ли друг, който да смята, че притежава необходимата квалификация?
Последва кратко мълчание. След това за изненада и облекчение на Ханстен един от играчите на покер се изправи.
— Макар да не съм юрист, господин съдия, имам известен опит в областта на правото. Готов съм да помогна.
— Много добре, мистър Хардинг. Започвайте.
Хардинг зае мястото на Шустър в предната част на кабината и огледа внимателно публиката. Беше добре сложен, як мъж и някак си не отговаряше на собственото си описание на банков чиновник. Ханстен за миг се замисли дали това беше истина.
— Вашето име е Майра Шустър?
— Да.
— И какво правите, мисис Шустър, на Луната?
Свидетелката се усмихна.
— Отговорът е лесен. Казаха ми, че тук ще тежа само двадесет килограма… и затова дойдох.
— Нека бъдем по-точни, защо искате да тежите двадесет килограма?
Мисис Шустър погледна Хардинг, сякаш бе казал голяма глупост.
— На времето бях вариететна артистка — отвърна тя и в гласа й внезапно прозвуча тъга, а лицето й придоби замислен израз. — Разбира се, отказах се, когато се омъжих за Ървин.
— Защо „разбира се“, мисис Шустър?
Свидетелката погледна съпруга си, който се размърда неспокойно, понечи да възрази, но се отказа.
— Защото той каза, че не било достойно. И, струва ми се, беше прав… като се има пред вид каква артистка всъщност бях.
Търпението на мистър Шустър се изчерпа. Той скочи на крака и без да обръща никакво внимание на съда, запротестира:
— Хайде, Майра! Не е нужно…
— О, майната му, Ърв! — отговори тя и от старомодния израз полъхна на деветдесетте години. — Какво значение има сега? Защо да се преструваме, нека бъдем, каквито сме. Нямам нищо против тия хора да знаят, че на времето танцувах в „Синият астероид“ и че ти ме отърва, когато фантетата нахлуха в заведението.
Ървин седна, като продължаваше да мърмори; съдът се заля в бурен смях, а господин съдията не предприе нищо, за да го потуши. Бе очаквал точно такова отпускане на нервите. Когато хората се смеят, не могат да се страхуват.