И той се замисли още веднъж за мистър Хардинг, чиито невинни наглед, но ловки въпроси бяха довели до това намаляване на напрежението. За човек, който твърдеше, че не е юрист, той се справяше много добре със задачата. Щеше да бъде интересно да се види как той ще отговаря като свидетел, когато дойдеше ред на Шустър да задава въпроси.
Глава единадесета
Накрая нещо наруши плоското еднообразие на Морето на жаждата. Мъничка, но бляскава точка светлина се надигна над хоризонта и докато скутерите летяха напред, тя бавно се изкатери сред звездите. Скоро към нея се прибави втора… след малко и трета. Върховете на Недостъпните планини се издигаха над ръба на Луната.
Както винаги беше трудно да се прецени разстоянието до тях. Можеха да бъдат малки скали само на няколко метра или въобще да не са част от Луната, а от някакъв неравен гигантски свят на милиони километри в космоса. В действителност те бяха отдалечени на петдесетина километра. Скутерите щяха да стигнат до тях след половин час.
Том Лоусън ги погледна с благодарност. Сега поне имаше какво да привлича погледа и съзнанието му. Струваше му се, че ще полудее, ако продължи да се взира в привидно безкрайната равнина. Сърдеше се на себе си за нелогичното си поведение, защото знаеше, че всъщност хоризонтът е много близо и че морето е само малка част от ограничената повърхност на Луната. Въпреки това, докато стоеше в скафандъра и привидно не стигаше доникъде, той си спомни за онези ужасни сънища, в които човек се бори с всички сили, за да избегне някаква страхотна опасност — но остава като затънал на едно място. Том често бе сънувал подобни сънища, а и по-страшни.
Но сега вече ясно виждаше, че се движат и дългата им черна сянка не се залепваше неподвижно върху праха, както понякога му се струваше. Той насочи локатора към издигащите се върхове и получи силна реакция. Както и очакваше, там, където ги огряваше слънцето, скалите бяха нагрети почти до точката на кипене Въпреки че лунният ден едва бе започнал, планините вече пламтяха. На „морското“ равнище беше значително по-хладно и прахът по повърхността щеше да достигне максималната си температура едва по пладне, а дотогава оставаха седем дни. Това обстоятелство беше благоприятно за него; макар денят да бе започнал, все още оставаше известна възможност да открие всеки слаб източник на топлина, преди дневната горещина да го унищожи.
Двадесет минути по-късно планината запълни небосклона и скутерите намалиха скоростта си наполовина.
— Трябва да внимаваме, да не пропуснем следите им — обясни Лорънс. — Ако се вгледате внимателно точно под двойния връх вдясно, ще видите една тъмна отвесна линия. Виждате ли я?
— Да.
— Това е проломът, който води до Кратерното езеро. Топлинното петно, което открихте, е на три километра западно оттам. Все още не го виждаме, защото е под хоризонта. От каква посока предпочитате да се приближим?
Лоусън се замисли. Би трябвало да се доближат от север или юг. Ако подходят от запад, в полето на зрение ще се изпречат пламтящите скали; от изток също не можеха да се приближат, защото щяха да се движат направо срещу изгряващото Слънце.
— Завийте на север — каза той — и ми съобщете, когато се приближим на два километра от мястото.
Скутерите отново развиха скорост. Макар да нямаше надежда засега да открие нищо, Том започна да опипва повърхността на морето с локатора. Цялата им мисия се основаваше върху едно предположение — че горните слоеве прах нормално имат еднородна температура и че всяко термично отклонение се дължи на човешко присъствие. Ако това не се окажеше вярно…
А то не беше вярно. Лоусън напълно се бе излъгал в изчисленията си. Върху екрана морето изглеждаше като мозайка от светлини и сенки или по-скоро от топлина и студ. Температурните разлики бяха само части от градуса, но картината оставаше безнадеждно объркана. Сред този термичен лабиринт нямаше никаква възможност да се открие индивидуален източник на топлина.
Със свито сърце Том Лоусън вдигна поглед от екрана и се взря с недоумение в прашната повърхност. За невъоръженото око тя беше все така безлична — същата сива, ненарушена от нищо шир, каквато е била винаги. Но в инфрачервения спектър беше нашарена като земно море в облачен ден, когато водите се покриват от подвижните петна на слънчевата светлина и сенките.
Тук обаче нямаше облаци, които да хвърлят своите сенки върху пустинното море; така че тази пъстрота трябваше да има друга причина. Но каквато и да беше тя, Том беше твърде объркан, за да търси научно обяснение. Беше дошъл на Луната, рискувайки живота си в това пътуване, а накрая някаква прищявка на природата проваляше внимателно обмисления опит. По-лошо не можеше да бъде и той изпита съжаление към себе си.