— Е добре — съгласи се той неохотно. — И така, започваме. Глава първа. Дръри лейн. 1665 година…
Авторът на романа не губеше време. В първите три страници сър Исак Нютон обясняваше закона за гравитацията на мисис Гуин, която от своя страна бе намекнала вече, че желае да му се отплати с нещо. Пат Харис можеше лесно да отгатне в каква форма ще се прояви тази отплата, но дългът го призова. Забавлението беше за пътниците, а екипажът трябваше да работи.
— Има още един авариен контейнер, който не съм отворила — каза мис Уилкинз, щом вратата на въздушния шлюз се хлопна с лек шум и заглуши изразителния глас на мистър Берът. — Бисквитите и мармаладът са на свършване, но имаме още достатъчно месен концентрат.
— Не съм изненадан — отвърна Пат. — На всички вече им омръзна. Да видим тези описи.
Стюардесата му подаде написаните на машина списъци, по които личаха много отметки с молив.
— Да започнем с тази каса. Какво има в нея?
— Сапун и книжни кърпи за лице.
— Тях не можем да изядем. А в тази?
— Бонбони. Пазя ги да отпразнуваме момента… когато ни намерят.
— Идеята е добра, но смятам, че довечера можеш да раздадеш малко от тях. По един бонбон на човек вместо последната чаша преди заспиване. А в тази?
— Цигари — хиляда къса.
— Вземи мерки никой да не ги види. Не трябваше да ми казваш и на мен.
Пат се усмихна кисело на Сю и продължи със следващата точка. Стана ясно, че храната няма да представлява голям проблем, но все пак трябваше да следят консумацията. Пат познаваше добре методите на Управлението. След като ги спасяха, рано или късно някой чиновник — човек или електронна машина — щеше да им поиска точна сметка за цялата изразходвана храна.
След като ги спасяха… Вярваше ли наистина, че това ще стане? Бяха изминали вече повече от два дни, а нямаше и най-малък признак, че някой ги търси. Сам не знаеше какви признаци трябва да има, но бе очаквал все нещо да се случи.
Беше се замислил мрачно, когато Сю го запита разтревожена:
— Какво има, Пат? Какво не е наред?
— Нищо — отвърна Пат саркастично. — След пет минути ще акостираме в базата. Пътуването беше приятно, не смяташ ли?
Сю се взря в него с недоумяващ поглед. След това бузите й почервеняха, а очите й се напълниха със сълзи.
— Прости ми — разкая се Пат. — Не исках да те наскърбя… Напрежението е голямо и за двама ни, а ти се държа прекрасно. Не зная какво щях да правя без теб, Сю.
Тя попи сълзите си с носна кърпичка, усмихна се и отвърна:
— Няма нищо, разбирам. — Двамата помълчаха някое време, а след миг тя добави: — Смяташ ли наистина, че ще се измъкнем?
Той безпомощно разпери ръце.
— Кой може да каже? Но заради пътниците поне трябва да си даваме уверен вид. Сигурно е, че цялата Луна ни търси. Не смятам, че ще мине още много време, докато ни намерят.
— Но дори и да ни намерят… как ще ни извадят?
Погледът на Пат се спря върху външната врата само на няколко сантиметра от него. Той можеше да я докосне, без да се помести. Ако издърпаше ключалката за обезопасяване, можеше да я отвори, защото вратата се завърташе навътре. От другата страна на тънкия метален лист имаше неизвестно количество тонове прах, който щеше да нахлуе навътре като вода в потъващ кораб, ако намери и най-малката пукнатина, през която да навлезе. На какво разстояние над тях се намираше повърхността? Това го безпокоеше, откакто бяха потънали, но нямаше начин да разбере.
Не можеше да отговори и на въпроса на Сю. Трудно му беше да мисли какво ще стане, след като ги намерят. Ако успееха да ги открият, сигурно щяха да последват спасителни операции. Човечеството нямаше да ги остави да загинат, ако ги откриеше живи…
Но тези мисли бяха подчинени на желанието му, а не на логиката. Стотици пъти в миналото мъже и жени бяха попадали в клопка като тяхната и всички ресурси на могъщите държави не бяха успявали да ги спасят. Миньори, затрупани от срутвания, моряци в потънали подводници и преди всичко космонавти в кораби, летящи по орбити, по които не можеха да ги настигнат. Често можеха да говорят с приятелите и роднините си до самия край. Така се бе случило само преди две години, когато беше отказало управлението на „Касиопеа“ и цялата акумулирана енергия се бе изляла в двигателите, за да отдалечи кораба от Слънчевата система. Той продължаваше да лети в празното пространство към Канопус по най-точно изчислената орбита на космически кораб. През следващите милион години астрономите щяха да могат винаги да определят координатите му с точност от няколко хиляди километра. Това сигурно е било голямо утешение за екипажа на кораба, затворен във по-вечна гробница от пирамидите на фараоните.