— Заслужил го е. Ще бъда щастлив, ако съм постигнал една десета от неговите заслуги, когато навърша пределната възраст… Но засега това е малко вероятно.
Пат забеляза, че продължава да държи списъците. Беше ги забравил. Те му напомниха за все по-ограничените им възможности и той ги погледна с отвращение.
— Отново на работа — каза той. — Трябва да мислим за пътниците.
— Ако останем още малко тук — отвърна Сю, — пътниците ще започнат да мислят за нас.
Тя и не подозираше колко верни са думите й.
Глава дванадесета
Главният инженер реши, че доктор Лоусън е мълчал достатъчно. Крайно време беше да подновят връзката.
— Всичко наред ли е, докторе? — попита той с най-приятелски глас.
Последва кратко, гневно изръмжаване, но гневът не беше отправен към него, а към цялата Вселена.
— Не работи — отвърна горчиво Лоусън. — Топлинният образ е твърде объркан. Има десетки топлинни петна, а не само едно, както очаквах.
— Спрете вашия скутер. Ще дойда да погледна.
„Скутер II“ спря. „Скутер I“ се доближи до него, докато двата почти се допряха. Движейки се с изненадваща лекота, въпреки неудобния скафандър, Лорънс премина от единия на другия и се хвана за подпорите на покрива зад Лоусън. Той надзърна иззад рамото на астронома и се вгледа в екрана на инфрачервения преобразовател.
— Разбирам какво искате да кажете. Същинска каша. Но защо беше по-равномерно, когато направихте снимките?
— Вероятно това е резултат от изгрева на Слънцето. Морето започва да се затопля и поради някаква причина не се нагрява еднакво.
— Може би все пак ще разберем нещо от тази мозайка. Виждам, че някои зони са доста ясни… Трябва да има някакво обяснение за съществуването им. Ако разберем какво става, вероятно ще се справим със задачата.
Том Лоусън се размърда с усилие. Крехката черупка на самоувереността му бе строшена от неочакваното препятствие и той се чувствуваше обезсилен. Последните две денонощия бе спал малко, бяха го взели от спътника с космически кораб, попадна на Луната, тръгна със скутера и накрая неговата наука му изневери.
— Обясненията могат да бъдат десетки — каза той мрачно. — Прахът изглежда еднороден, но е вероятно да има ивици с различна проводимост. А на места може да е по-дълбок… Това също ще влияе на топлинното излъчване.
Лорънс продължаваше да се вглежда в мозайката върху екрана и се опитваше да я свърже с видимия пейзаж наоколо.
— Почакайте — рече той. — Струва ми се, че има нещо в думите ви. — Той се обърна към пилота. — Каква дълбочина има тук прахът?
— Никой не знае. Никога не е измервана дълбочината както трябва. Но по тези места е доста плитко, близо сме до северния бряг. Понякога губим витла върху каменни рифове.
— Толкова плитко? Е, това вече е едно обяснение. Ако само на няколко сантиметра под повърхността има скали, те ще влияят върху топлинния образ. Обзалагам се на десет срещу едно, че картината ще се опрости, когато излезем от района на тези плитчини. Това е само местно явление, причинено от неравномерното дъно.
— Може би сте прав — съгласи се Том поободрен. — Ако „Селена“ е потънала, това трябва да е станало на място, където прахът е доста дълбок. Сигурни ли сте, че тук е плитко?
— Да проверим. В моя скутер има двадесетметрова сонда.
Една секция от телескопичната сонда беше достатъчна, за да се определи дълбочината. Когато Лорънс я заби в праха, тя проникна на по-малко от два метра и опря в нещо твърдо.
— Колко резервни витла имаме? — попита той замислен.
— Четири. Два комплекта — отвърна пилотът. — Когато се натъкнем на скала, шплинтът се счупва, но витлата не се повреждат, тъй като са от каучук; обикновено само се огъват. Миналата година съм загубил само три витла. Оня ден „Селена“ също повреди витло и Пат Харис трябваше да излиза, за да го смени. Малко вълнения за пътниците.
— Ясно, да тръгваме. Направление към пролома. Според мен той продължава под морето, така че там прахът ще бъде значително по-дълбок. Ако е така, вашият образ би трябвало да започне почти веднага да се изяснява.
Без големи надежди, Том наблюдаваше мозайката от светлини и сенки на екрана. Сега скутерите се движеха бавно, за да успее да анализира образа. Изминаха два километра, когато разбра, че Лорънс е бил напълно прав.
Петната и шарките започнаха да изчезват. Бърканицата от топлина и студ започна да се слива. Екранът посивя, когато температурните разлики се загубиха. Нямаше съмнение, че прахът под тях става все по-дълбок.
Съзнанието, че неговият прибор отново е ефикасен, би трябвало да зарадва Том, но се получи обратното. Той мислеше само за скритите дълбини, над които плаваше върху най-коварното и нестабилно вещество. Под него може би имаше бездни, които достигаха чак до загадъчната сърцевина на Луната. Всеки миг бездната можеше да погълне скутерите, както беше погълнала „Селена“.