Чувствуваше се, сякаш ходи по въже над пропаст или опипва пътя си по тясна пътека през подвижни пясъци. През целия си живот Том се измъчваше от неувереност и добиваше сигурност и решителност само благодарение на техническите си познания, но никога в личните си отношения. Сега опасността на положението събуждаше стаения му страх и той изпитваше отчаяна нужда от нещо устойчиво, стабилно, на което да се опре. Само на три километра от тях бяха планините — масивни, вечни, с основи, закотвени здраво върху Луната. Том се взираше с копнеж в облените от слънчева светлина върхове също както безпомощният корабокрушенец в Тихия океан се вглежда от носещия се по течението сал в недостижимия остров.
С цялото си сърце желаеше Лорънс да се откаже от коварния, призрачен океан от прах и да предпочете сигурността на сушата.
— Карайте към планината! — чу се да шепне. — Карайте към планината!
Когато радиовръзката е включена, никога не можеш да останеш сам в скафандъра. На петдесетина метра от него Лорънс чу шепота му и разбра точно какво означава.
Човек не става главен инженер на половин свят, без да познава така добре хората, както и машините.
„Предвиждах подобна опасност — помисли Лорънс — и ето че тя дойде. Но няма да се откажа лесно. Може би ще успея да обезвредя тази психологична адска машина, преди да избухне…“
Том Лоусън не забеляза въобще приближаването на втория скутер, защото беше потънал дълбоко в собствения си кошмар. Но внезапно го разтърсиха така силно, че удари челото си в долния ръб на шлема. За миг сълзи от болката замрежиха погледа му, после с гняв и в същото време с необяснимо чувство на облекчение осъзна, че гледа право в решителните очи на главния инженер Лорънс и чува гласа му да отеква от високоговорителите в скафандъра.
— Стига глупости — каза главният инженер. — И ще ви помоля да не повръщате в скафандъра. Всяко подобно произшествие ни струва петстотин столара — костюмът отново става годен за употреба, но вече не е същият.
— Не ми се повдига… — успя да промърмори Лоусън. След това разбра, че истината е много по-неприятна и изпита благодарност към Лорънс за неговата деликатност. Преди да добави нещо, събеседникът му продължи, като говореше твърдо, но вече не така грубо:
— Другите не ни чуват, Том, включил съм двустранната връзка. Затова изслушайте ме, без да се ядосвате. Зная много неща за вас, зная също, че животът не ви е разглезил. Но вие притежавате ум, изключителен ум, затова не го хабете с детински страхове. Вярно, че понякога всички постъпваме като уплашени деца, но сега не е време за подобни неща. От вас зависи животът на двадесет и двама души. След пет минути ще се реши всичко. Затова гледайте екрана и забравете всичко друго. Не се безпокойте, ще ви изведа оттук невредим.
Лорънс тупна скафандъра — този път леко, — без да снема поглед от уплашеното лице на младия учен. След това с огромно облекчение видя как Лоусън постепенно се съвзема.
За миг астрономът остана неподвижен, явно напълно се беше овладял, но сякаш слушаше някакъв вътрешен глас. „Какво ли му казва? — помисли Лорънс. — Може би, че е част от човечеството, макар то да го бе осъдило да прекара детството си в отвратителното сиропиталище. Или че някъде по света има същество, което ще изпита топли чувства към него и ще пробие ледената обвивка на сърцето му…“
Странна беше картината върху гладката като огледало повърхност на равнината между Недостъпните планини и изгряващото Слънце. Подобно на кораби, попаднали в безветрие върху неподвижно мъртво море, двата скутера плаваха един до друг; а пилотите им, макар и да не бяха взели никакво участие в току-що разигралата се борба, се досещаха, че нещо не е в ред. Ако някой наблюдаваше отдалече, не би могъл да отгатне за какво се е водила тази борба и че животът и съдбата на много хора са били поставени на карта. А двамата участници никога нямаше да проговорят отново за това.
Всъщност мислите им бяха заети вече с друго. Защото в един и същи миг и двамата забелязаха иронията на положението. През цялото време, докато бяха стояли, погълнати от чувствата си, не бяха погледнали екрана на локатора, а той търпеливо им показваше образа, който търсеха.
Когато Пат и Сю привършиха инвентаризацията и излязоха от шлюза — кухня, пътниците все още бяха мислено в Англия по времето на Реставрацията. Кратката лекция на сър Исак по физика бе последвана, както лесно можеше да се предскаже, от значително по-дълъг урок по анатомия от Нел Гуин. Освен на четивото публиката се наслаждаваше не по-малко и на английското произношение на Берът.