— Останете тук — нареди Лорънс. — Аз ще мина напред със „Скутер I“. Кажете ми, когато стигнем точно в центъра на петното.
— Смятате ли, че е опасно?
— Не вярвам, но няма смисъл и двамата да поемаме риск.
Много бавно „Скутер I“ се плъзна през загадъчно бляскащото петно — толкова ясно върху екрана на инфрачервения локатор, но напълно незабележимо за невъоръженото око.
— Малко по-наляво — изкомандува Том. — Още няколко метра… почти стигнахте… точно там!
Лорънс се взря в сивия прах, над който плаваше скутерът. На пръв поглед нищо не го отличаваше от всяка друга част на морето. Но когато се взря по-внимателно, видя нещо, от което кожата му настръхна.
Щом се вгледаше внимателно в праха (както се вглеждаше в момента), по него се виждаше мозайка от много ситни частици. И нещо се движеше — сякаш подгонвана от невидим вятър, повърхността на морето пълзеше към него.
Лорънс се обезпокои. На Луната човек се научава да се пази от всичко необичайно и необяснимо. Подобно явление означаваше, че не всичко е в ред или скоро ще се случи нещо. Бавно придвижващият се прах беше странен и обезпокоителен. Ако корабът бе потънал тук, за малкия скутер съществуваше още по-голяма опасност.
— Не се доближавайте — предупреди той „Скутер II“. — Тук става нещо странно… което не разбирам. — Той внимателно описа явлението на Лоусън, който премисли и почти веднага отвърна:
— Казвате, че прилича на възходяща струя прах? Да, точно така. Знаем, че там има източник на топлина… и той е достатъчно силен, за да предизвика конвекцнонно течение.
— Какво може да бъде? Едва ли е „Селена“.
Лоусън усети, че го обзема разочарование. Както още отначало се опасяваше, търсенето беше напразно. Някакъв източник на радиоактивно излъчване или изблик на горещи газове, предизвикан от сътресението, бе заблудил уредите и ги бе довлякъл в това пустинно място. Колкото по-скоро се отдалечат от него, толкова по-добре… Може би все още съществуваше опасност.
— Почакайте — подхвърли Лоусън. — Кораб с най-различни машинарии и двадесет и двама пътника сигурно излъчва доста топлина. Поне три или четири киловата. Ако прахът е в статично равновесие, това ще е достатъчно да предизвика възходяща струя.
Лорънс смяташе, че подобно нещо е малко вероятно, но беше готов да се улови и за най-тънката сламка. Взе металната сонда и я заби вертикално в праха. Отначало тя проникваше съвсем леко, но когато телескопичните колена я удължиха, започна да среща все по-нарастващо съпротивление. Щом достигна цялата си дължина от двадесет метра, Лорънс трябваше да я натиска с всички сили.
Горният кран на сондата потъна в праха, без да опре в нещо… но Лорънс не бе очаквал да успее още при първия опит. Необходим беше научен подход, да се изготви система за търсене.
След като в продължение на пет минути прекоси няколко пъти зоната, по повърхността останаха успоредни бели ленти, раздалечени на пет метра една от друга. Подобно на някогашен фермер, който засажда картофи, Лорънс тръгна по първата лента, като вкарваше сондата в праха. Операцията вървеше бавно, защото трябваше да се изпълнява щателно. Приличаше на слепец, който търси пътя си в мрака с тънка, гъвкава пръчка. Ако търсеният обект беше извън досега на пръчката, трябваше да измисли нещо друго. Но щеше да се занимае с този проблем, когато се наложи.
След десетминутно търсене Лорънс прояви небрежност. Когато сондата достигаше пределната си дължина, трябваше да я държи с двете ръце. Докато я натискаше с всички сили, наведен извън скутера, той се подхлъзна и падна в праха с главата напред.
Пат забеляза промяната в настроението веднага щом излезе от въздушния шлюз. Бяха престанали да четат „Портокалът и ябълката“ и се водеше разпален спор. Когато капитанът влезе в кабината, спорът спря и настъпи неловко мълчание. Някои от пътниците го поглеждаха с края на очите, докато други се правеха, че въобще не го виждат.
— Кажете, комодоре — запита той, — какво става?
— Някои са на мнение, че не правим всичко, което е по възможностите ни, за да се измъкнем — отвърна Ханстен. — Обясних, че нямаме друг избор, освен да чакаме, докато някой ни намери, но не всички са съгласни с мен.
Пат знаеше, че рано или късно нещо подобно трябваше да се случи. Времето течеше, а нямаше никакви признаци за спасение, естествено беше нервите да не издържат и настроението да се влоши. Щяха да започнат да настояват за действия… Независимо какви. Беше противно на човешката природа да се стои със скръстени ръце и да се бездействува пред лицето на смъртта.
— Вече няколко пъти обсъждахме въпроса — рече той с досада. — Потънали сме на десет метра дълбочина и дори да отворим въздушния шлюз, никой не ще успее да преодолее съпротивлението на праха и да изплува на повърхността.