— Сигурен ли сте? — попита някой.
— Напълно — отговори Пат. — Опитвали ли сте се да плувате в пясък? Няма да стигнете далеч.
— А ако се включат двигателите?
— Съмнявам се дали ще ни помръднат и на сантиметър. Но дори и да се придвижим, ще тръгнем напред, а не нагоре.
— Ако всички се преместим назад, тежестта ни ще повдигне носа на кораба.
— Безпокоя се за натоварването върху корпуса — каза Пат. — Да предположим, че задействувам двигателите… ще бъде все едно да се ударим в тухлена стена. Бог знае каква беда може да ни навлече това.
— Но все има някаква възможност да успеем. Не си ли струва да рискуваме?
Пат погледна към Ханстен леко раздразнен, че не го подкрепя. Ханстен спокойно отвърна на погледа му, сякаш искаше да каже: „Дотук се оправих — сега е ваш ред.“ И така трябваше да стане… особено след онова, което му бе казала Сю преди малко. Време беше да застане на собствените си крака или поне да докаже, че е способен на това.
— Опасността е твърде голяма — заяви той решително. — Тук сме напълно сигурни поне за още четири дни. Ще ни намерят много по-рано. Защо тогава да рискуваме при вероятност едно на милион? Ако само това ни оставаше, щях да се съглася, но не и при сегашното положение.
Огледа кабината, за да види дали някой не е съгласен с него. Срещна погледа на мис Морли, но и не се бе опитал да го избегне. Въпреки това с неприятна изненада я чу да казва:
— Може би капитанът не бърза да се измъкне. Забелязах, че напоследък не го виждаме много често… както и мис Уилкинз.
„Ах ти, бабишкер такъв — помисли Пат. — Само защото никой свестен мъж…“
— Почакайте, Харис! — намеси се в последния миг комодорът. — Аз ще се оправя.
За първи път Ханстен действително се налагаше. Досега правеше всичко незабелязано и спокойно или оставаше настрана, докато Пат се справи със задачата. Но сега чуха истинския глас на командира, наподобяващ тръбен зов на бойното поле. Вече не говореше пенсионираният космонавт, а комодор от космоса.
— Мис Морли — каза той, — вашата забележка беше глупава и излишна. Може да ви оправдае само фактът, че всички сме в голямо напрежение. Смятам, че трябва да се извините на капитана.
— Права съм — настоя тя упорито. — Нека да го отрече.
През последните тридесет години комодор Ханстен не бе губил търпение, не възнамеряваше и сега да го загуби. Но знаеше кога да си даде вид, че е разгневен, а настоящият случай просто налагаше това. Яд го беше на мис Морли, но беше недоволен и от Пат, защото му се струваше, че го е подвел. Разбира се, обвинението на мис Морли може би беше неоснователно, но Пат и Сю се бяха забавили прекалено дълго време за една толкова проста задача. Понякога външното благоприличие беше почти толкова важно, колкото и действителната невинност. Спомни си една стара китайска поговорка: „Не се навеждай да завързваш връзките на обувките си в бостана на съседа“.
— Отношенията между мис Уилкинз и капитана ни най-малко не ме интересуват — започна той със строг глас. — Това е лично тяхна работа и докато изпълняват съвестно задълженията си, нямаме право да им се бъркаме. Нима намеквате, че капитанът не си върши работата?
— О… не бих казала подобно нещо.
— В такъв случай ще ви помоля да си мълчите. Имаме достатъчно затруднения, без сами да си създаваме нови.
Другите пътници слушаха със смесено чувство на неудобство и интерес, каквото повечето хора изпитват при разпри, в които не участвуват. Макар в известно отношение този спор да засягаше всички на борда, тъй като за първи път се оспорваше властта — първият признак, че дисциплината се пропуква. Досега цялата група беше споена в хармонично цяло, но ето че един глас се бе надигнал срещу старейшините на племето.
Макар да беше раздразнителна стара мома, мис Морли беше също упорита и решителна особа. Комодорът с разбираемо опасение забеляза, че се готви да му отговори.
Но никой не узна какво възнамеряваше да каже мис Морли, защото в този миг мисис Шустър нададе вик, който напълно отговаряше на размерите й.
Когато човек падне на Луната, той обикновено има време да предприеме нещо, защото нервите и мускулите му са свикнали да се справят с шест пъти по-силно притегляне. Но главният инженер Лорънс падна от толкова малко разстояние, че не можа да реагира. Почти веднага потъна в праха и бе обграден от мрак.
Не виждаше нищо освен слабата флуоресценция на контролното табло в скафандъра. С изключителна предпазливост започна да опипва наоколо сред полутечното вещество, в което бе попаднал, и да търси някакъв твърд предмет, на който да се опре. Нямаше нищо, дори не можеше да отгатне в каква посока е повърхността.