Обзе го безумен страх, който сякаш изсмука всички сили от тялото му. Учестените, неравномерни удари на сърцето подсказваха, че всеки момент ще го овладее панически ужас, който ще помрачи разума му. Бе виждал как други хора се превръщат в крещящи, безпомощно борещи се животни и знаеше, че и той скоро ще изпадне в подобно състояние.
Можа само да си спомни, че преди няколко минути бе спасил Лоусън от същата съдба, но не беше в състояние да осъзнае иронията на съдбата. Налагаше се да напрегне целия остатък от волята си, за да си възвърне самообладанието и да усмири туптенето в гърдите, което сякаш щеше да го разкъса на парчета.
Точно в този миг от високоговорителя в шлема му ясно и силно се разнесе такъв неочакван звук, че вълните на паниката престанаха да заливат островчето на съзнанието му. Том Лоусън се смееше.
Смехът пресекна почти веднага и бе последван от извинение:
— Простете, мистър Лорънс, но не можах да се сдържа. Толкова смешно изглеждате, като размахвате крака към небето.
Главният инженер се смръзна в скафандъра. Страхът му изчезна мигновено и отстъпи място на гняв. Сърдеше се на Лоусън, но значително повече — на себе си.
Разбира се, не го заплашваше никаква опасност — в надутия скафандър той беше като балон, плаващ над водата, и не можеше да потъне. След като знаеше какво се е случило, щеше и сам да се оправи. Ритна няколко пъти с крака, загреба праха с ръце, превъртя се, за да промени центъра на тежестта си, и отново прогледна, когато прахът се стече от шлема. Беше потънал най-много на десетина сантиметра, и то до самия скутер. Интересно как не беше го докоснал, докато размахваше крайници като изхвърлен на плитко октопод.
Стараейки се да запази достойнството си, доколкото може, той се хвана за скутера и се измъкна върху него. Не се решаваше да заговори, защото все още не можеше да си поеме дъх от напразните усилия, а и гласът му щеше да издаде обзелия го неотдавна страх. И все още беше разгневен. Едно време, когато работеше непрекъснато по лунната повърхност, нямаше да се изложи така. Беше загубил навика, всъщност за последен път бе обличал скафандър за годишния проверочен изпит, а и тогава дори не бе излязъл от въздушния шлюз.
Когато се качи на скутера и продължи да сондира, смесицата от уплаха и гняв бавно се разсея. Главният инженер се замисли и осъзна, че независимо дали това му се нрави, или не, събитията през последния половин час го бяха свързали тясно с Лоусън. Вярно е, че астрономът се бе изсмял, докато той се ровеше из праха… но сигурно е представлявал много смешна гледка. Освен това Лоусън се бе извинил. А само до преди малко той не беше в състояние нито да се смее, нито да се извинява.
Внезапно Лорънс забрави всичко друго, защото сондата опря в нещо на петнадесет метра дълбочина.
Глава четиринадесета
Когато мисис Шустър изпищя, комодор Ханстен най-напред си помисли: „Господи… тая жена ще изпадне в истерия.“ Половин секунда след това стана нужда да мобилизира цялата си воля, за да не се присъедини към нея.
Защото извън корпуса, където от три дни се разнасяше само шумоленето на праха, най-после се чу някакъв шум. Шумът бе ясен и съвсем определен. Нещо метално стържеше по корпуса.
Веднага кабината се изпълни с викове и възгласи на облекчение. Ханстен с труд успя да надделее гласовете.
— Намериха ни — каза той, — но може би още не го знаят. Трябва и ние да направим нещо, за да им помогнем да ни открият. Пат, заемете се с радиото. Всички останали ще удряме по корпуса — сигнала за настройка от морзовата азбука — „ти-ти-ти-та“. Хайде да започваме!
„Селена“ отекна от нестройни удари, които бавно се превърнаха в синхронизиран, кънтящ ритъм.
— Спрете! — викна Ханстен след минута. — Всички слушайте внимателно!
След шума настъпи неестествена, дори неприятна тишина. Пат бе изключил въздушните помпи и вентилаторите, така че на борда се чуваше само биенето на двадесет и две сърца.
Тишината продължи. Дали този шум всъщност не беше само вследствие напрежението в корпуса на „Селена“? Или спасителите, ако въобще бяха те, ги бяха пропуснали и бяха продължили по празната повърхност на морето?
Внезапно стърженето се разнесе отново. С жест на ръката Ханстен възпря новия изблик на възбуда.
— Слушайте, за бога — замоли ги той. — Може би ще разберем какво става.
Стърженето продължи само няколко секунди и отново бе последвано от мъчителна тишина. Някой подхвърли спокойно, по-скоро за да облекчи напрежението, отколкото да разясни нещо: