— Сякаш някаква тел драсна по корпуса. Може би ни търсят с провлачване на мрежа.
— Невъзможно — възрази Пат. — Съпротивлението ще бъде твърде голямо, особено на такава дълбочина. По-вероятно забиват сонда.
— Каквото и да е — заяви комодорът, — на няколко метра над нас са спасителите. Да чукаме още веднъж. Хайде… всички заедно…
„Ти-ти-ти-та…“
„Ти-ти-ти-та…“
През двойния корпус на „Селена“ и сред праха прозвуча съдбовният начален мотив на Петата симфония, който бе летял из ефира преди един век над окупирана Европа. От седалката на пилота Пат повтаряше тревожно:
— Тук „Селена“… Чувате ли ме? Приемам. — След това се вслушваше в продължение на петнадесет секунди, които му се струваха цяла вечност, и отново повтаряше предаването. Но ефирът продължаваше да мълчи, както от мига, когато ги погълна прахът.
На борда на „Аурига“ Морис Спенсър нетърпеливо погледна часовника.
— По дяволите! — възкликна той. — Скутерите трябваше да стигнат отдавна до морето. Кога за последен път се обадиха?
— Преди двадесет и две минути — отговори старши радистът на кораба. — Скоро ще се обадят за редовния получасов доклад, независимо дали са открили нещо, или не.
— Да не сте променили честотата?
— Вие си гледайте вашата работа и оставете аз да се справям с моята — отвърна обидено радистът.
— Извинете — каза Спенсър, който отдавна бе научил кога се налага бързо да се извини. — Нервите ми нещо не са в ред.
Той стана от мястото си и тръгна да обикаля из тясната навигационна кабина на „Аурига“. След като се удари болезнено в някакво контролно табло — още не беше свикнал с лунното притегляне и започваше да мисли, че въобще няма да свикне, — той си възвърна самообладанието.
Най-трудната част от работата му беше очакването — да чака, докато разбере дали ще има материал за предаване, или не. Вече бе пръснал едно малко състояние. Но досегашните разноски нямаше да са нищо пред разходите, които щяха да се натрупат, ако разпоредеше на капитан Ансън да тръгне. Тогава обаче нямаше за какво да се тревожи, тъй като щеше да е осигурил сензационната новина.
— Обаждат се — внезапно заговори радистът. — Две минути преди определеното време. Нещо се е случило.
— Опрях в нещо — съобщи сухо Лорънс, — но не зная какво.
— На каква дълбочина? — попитаха едновременно Лоусън и двамата пилоти.
— На около петнадесет метра. Да минем на два метра вдясно и да опитаме отново.
Той извади сондата и когато скутерът премина на новото положение, отново я заби в праха.
— Същото нещо и на същата дълбочина — съобщи Лорънс. — Да се придвижим на още два метра.
Там нямаше нищо, или предметът беше твърде надълбоко, за да го достигне сондата.
— Тук няма нищо, придвижете скутера в обратната посока.
Да се определят очертанията на потъналия предмет, щеше да бъде бавна и уморителна задача. С подобни досадни методи преди два века хората бяха изследвали океаните на Земята, като спускали на дъното въжета с тежести и отново ги вдигали. „Жалко, че не разполагаме с ехолот — помисли Лорънс, — който да действува в такава обстановка, но акустичните или радиовълни едва ли ще проникнат на повече от няколко метра в праха.“
Какъв глупак — трябваше да се сети по-рано! Точно това се бе случило с радиосигналите от „Селена“. Ако наистина бе потънала в праха, той е екранирал и погълнал излъчванията. Но на такова разстояние, ако действително се намира над кораба…
Лорънс настрои приемателя на аварийната лунна честота и веднага го оглуши автоматичният сигнал. Толкова силен, че да стигне дори до „Лагранж“ или Порт Рорис, както му се стори. Но си спомни, че металната сонда все още опираше в потъналия кораб и създаваше удобна пътека за радиовълните до повърхността.
Цели петнадесет секунди слуша сигналите, преди да набере кураж за следващото действие. Въобще не бе очаквал да открие нещо и дори сега цялото търсене можеше да се окаже напразно. Автоматичният радиофар щеше да изпраща сигналите си в продължение на седмици, подобно на глас от гробница, дълго след като пътниците на „Селена“ са мъртви.
После с рязък, гневен жест, който сякаш предизвикваше съдбата, Лорънс превключи приемателя на честотата на кораба и едва не оглуша от виковете на Пат Харис: „Тук «Селена»… тук «Селена». Чувате ли ме? Приемам.“
— Тук „Скутер едно“ — отвърна той. — Говори главният инженер. Аз съм на петнадесет метра над вас. Как сте всички? Приемам.
Дълго време не можа да схване нищо от отговора, тъй като го заглушаваха викове и ликуващи възгласи. По това разбра, че всички пътници са живи и с висок дух. Като ги слушаше, човек можеше да помисли едва ли не, че е попаднал на някакво пиянско увеселение. В радостта си, че са ги намерили и свързали отново с човечеството, те смятаха, че всичките им неприятности са останали назад.