— „Скутер едно“ вика Порт Рорис — започна да предава Лорънс, докато чакаше да утихне шумотевицата на кораба. — Намерихме „Селена“ и установихме радиовръзка с кораба. Ако се съди по шума на борда, всички са добре. Потънал е на около петнадесет метра, точно там, където предсказа доктор Лоусън. Ще се обадя отново след няколко минути. Край.
Със скоростта на светлината вълни на облекчение и радост щяха да се разпространят над Луната, Земята и вътрешните планети, щяха да разнесат добрата вест и на милиарди хора щеше да им олекне. По улиците и подвижните тротоари, в автобусите и космическите кораби непознати хора щяха да споделят: „Чухте ли? Намерили са «Селена»“.
Всъщност в цялата Слънчева система само един човек не можеше напълно да сподели общата радост. Докато седеше на скутера, слушаше радостните възгласи изпод повърхността и гледаше движещия се прах, главният инженер Лорънс се почувствува много по-изплашен и безпомощен от потъналите под краката му мъже и жени. Съзнаваше, че е изправен пред най-трудната битка в живота си.
Глава петнадесета
За пръв път от двадесет и четири часа Морис Спенсър си позволи да отдъхне. Всичко, което можеше да се направи, беше извършено. Хора и оборудване бяха вече на път към Порт Рорис (за щастие Жюл Брак се намираше в Клавий — той беше един от най-добрите телевизионни оператори и често работеха заедно). Капитан Ансън изчисляваше нещо с помощта на електронноизчислителната машина и замислено оглеждаше контурните карти на планината. Екипажът (шестима души) беше събран от баровете (три на брой) и бе уведомен за още една промяна в маршрута. На Земята се подписаха поне десетина договора и бяха препратени по телефакса, а големи суми смениха собствениците си. Финансовите магьосници на „Интерпланет нюз“ сигурно изчисляваха с научна точност колко пари могат да поискат от другите агенции за материалите върху историята, без риск те да се решат сами да наемат космически кораби, макар подобна опасност да не съществуваше, защото Спенсър имаше твърде голяма преднина. Никой конкурент не можеше да стигне до Недостъпните планини за по-малко от четиридесет и осем часа, а той щеше да е там след шест.
Да, хубаво беше да се отпуснеш, спокоен, че всичко е наред и се развива съгласно собствените ти желания. Именно тези промеждутъци правеха живота приятен и Спенсър знаеше как да ги използува докрай. Те бяха най-доброто лекарство срещу язвата му — след сто години все още професионално заболяване за работниците от средствата за информация.
Но за него беше типично, че си почива, без да напуска работното място. Беше се излегнал с чаша в едната ръка и чиния със сандвичи недалеч от другата в малкия салон на космодрома. През двойните стъкла виждаше кея, от който „Селена“ бе отплувала преди три дни. (Нямаше как да се отърве от морските термини, макар да не подхождаха за случая.) Кеят представляваше бетонна ивица, простряла се на двадесет метра сред странната гладка прашна повърхност. Почти по цялото протежение на кея лежеше, нагъната като гигантска хармоника, гъвкавата тръба, през която пътниците минаваха от пристанището в кораба. Сега тя бе отворена, спаднала и отчасти полегнала. Без да иска, Спенсър се чувствуваше потиснат от тази гледка.
Той погледна часовника си, а после устреми поглед към невероятния хоризонт. (Ако не знаеше, щеше да си помисли, че е поне на стотина километра, а не само на два или три.) Няколко минути по-късно, блясък на отразена слънчева светлина привлече погледа му. Спасителите се връщаха. Щяха да пристигнат след пет минути и да влязат през въздушния шлюз след десет. Имаше достатъчно време да изяде и последния сандвич.
Когато Спенсър го приветствува, доктор Лоусън не даде признаци, че го е познал. Нямаше нищо изненадващо, тъй като предишният им кратък разговор бе проведен сред пълен мрак.
— Доктор Лоусън? Аз съм завеждащ отдел на „Интерпланет нюз“. Разрешавате ли да записвам?
— Почакайте — прекъсна го Лорънс. — Познавам представителя на „Иптерпланет“. Вие не сте Джо Ленърд…
— Правилно. Аз съм Морис Спенсър. Приех поста от Джо миналата седмица. Наложи се той отново да свикне със земното притегляне, в противен случай трябваше да остане на Луната до края на живота си.
— Много бързо се добрахте дотук. Едва преди един час съобщихме за намирането на кораба.