След като стана ясно какво се е случило, подозренията на другите средства за информация се замениха с искрено възхищение от предприемчивостта на Спенсър. Нямаше да мине много време, и щяха да разберат, че той далеч още не бе разкрил всичко.
Диспечерската служба в Клавий бе изживяла не един драматичен момент, но този беше един от незабравимите. „Сякаш чуваш гласове от гроба“ — помисли Дейвис. Само преди няколко часа смятаха всички тези мъже и жени за мъртви, а ето че те се оказаха живи и здрави и се изреждаха пред микрофона под повърхността, за да успокоят роднини и приятели. Благодарение на сондата, която Лорънс бе оставил като ориентир и антена, петнадесетметровата прашна покривка вече не можеше да изолира кораба от човечеството.
Нетърпеливите репортери трябваше да изчакат да прекъсне потокът послания от „Селена“, за да вземат интервюта. Сега говореше мис Уилкинз — диктуваше съобщенията, предавани й от пътниците. Корабът вероятно беше пълен с хора, които драскат телеграми по откъснатите корици на пътеводители и се опитват да вместят максимално количество информация в минимален брой думи. Разбира се, нищо от тези послания не можеше да се цитира или преразкаже. Те бяха лични съобщения и пощенските началници на три планети щяха да залеят с общата си ярост всеки репортер, достатъчно глупав, за да ги използува. Искрено казано, те дори не трябваше да слушат какво се говори по тази верига, както на няколко пъти началникът с нарастващо възмущение бе отбелязал.
„… кажете на Марта, Ян и Айви да не се безпокоят за мен. Скоро ще си бъда у дома. Попитайте Том как са протекли преговорите с Ериксон и ми съобщете при следващата свръзка. Прегръщам ви всички, Джордж. Край на съобщението. Приехте ли? Тук «Селена». Приемам.“
— Тук Лунният център. Да, записахме всичко. Ще изпратим съобщенията и ще ви предадем отговорите веднага щом ги получим. Може ли сега да говорим с капитан Харис? Приемам.
Настъпи кратка пауза, ясно се чуваха шумовете от борда на кораба — отекващи в затвореното пространство гласове, скърцане на седалки, приглушено „Извинете“. След това…
— Центъра, тук капитан Харис. Приемам.
Дейвис взе микрофона.
— Капитан Харис, тук е началникът на Туристическата компания. Зная, че всички искате да предадете съобщения, но представителите на агенциите са тук и горят от нетърпение да поговорят с вас. Най-напред бихте ли описали накратко условията на борда на „Селена“? Приемам.
— Как да ви кажа… много е топло и сме с малко дрехи на гърба. Не мисля, че трябва да се оплакваме от топлината обаче, тъй като тя помогна да ни намерите, а и вече свикнахме с нея. Въздухът е все още свеж и имаме достатъчно храна и вода, макар менюто да е… малко еднообразно. Какво още ви интересува? Приемам.
— Попитайте го за настроението… как се държат пътниците? Има ли признаци на нервно напрежение — предложи представителят на „Трипланетъри пъбликейшънз“.
Дейвис предаде въпроса в по-тактична форма. Но изглежда, че в другия край на радиовръзката този въпрос предизвика леко смущение.
— Всички се държаха добре — отвърна Пат малко прибързано. — Разбира се, всички се питаме колко ли време ще бъде необходимо, за да ни освободите. Можете ли да ни кажете нещо по този въпрос? Приемам.
— Главният инженер Лорънс е в Порт Рорис и разработва планове за спасителната операция — осведоми го Дейвис. — Веднага щом е готов, ще ви съобщим предвижданията му. Впрочем как прекарвахте времето? Приемам.
Пат му разправи и с това невероятно повиши търсенето на „Шейн“, но уви, в същото време укрепи западналата слава на „Портокалът и ябълката“. Описа накратко и заседанията на съда, които бяха прекратени за неопределено време.
— Сигурно е било забавно — каза Дейвис. — Но вече няма защо да разчитате само на собствените си сили. Можем да ви изпратим, каквото поискате — музика, пиеси, обсъждания. Само кажете и ще го уредим. Приемам.
Пат се забави с отговора. Радиовръзката вече бе преобразила живота им, бе им донесла надежда и ги бе свързала с близките и любими същества. Но в известно отношение той съжаляваше, че уединението им бе свършило. Чувството на солидарност, което дори избухването на мис Морли едва наруши, бе започнало да избледнява като сън. Вече не представляваха единна група, обединена от общата борба за оцеляване. Отново всеки бе поел пътя на своя живот, на своите цели и амбиции. Човечеството ги бе погълнало, както океанът поглъща дъждовните капки.