— Обикновена работа — каза капитанът, макар да не успя да скрие задоволството си. — Между другото ще ви помоля да се подпишете в бордовия дневник срещу времето на кацане.
— Това пък за какво е? — подозрително попита Спенсър.
— Доказателство за извършената услуга. Дневникът е най-важният законен документ.
— Малко старомодно ми се вижда да се води писмен дневник — каза Спенсър. — Мислех, че сега всичко върши електрониката.
— Традиция — отвърна Ансън. — Разбира се, всички данни за полета на кораба се записват през цялото време, докато работят двигателите и пътуването може да се възстанови по записите. Но само бордовият дневник дава подробностите, които отличават един полет от друг — като например: „Тази сутрин една от пътничките в трета класа роди близнаци.“ Или: „В дванадесет часа вдясно от борда видяхме Белия кит.“
— Вземам си думите назад, капитане — рече Спенсър. — Все пак имате душа.
Той се подписа в дневника и след това се приближи към илюминатора, за да огледа лунния пейзаж.
Само кабината за управление имаше прозорци и от сто и петдесет метра над повърхността през тях се откриваше великолепна гледка. Откъм север склоновете на Недостъпните планини закриваха половината небе. Спенсър помисли, че названието й вече не е подходящо, защото той бе достигнал до нея, и докато корабът се намираше тук, можеше дори да се извършат някои полезни научни изследвания, като например да се вземат скални проби. Освен журналистическата стойност на факта, че се намира на такова необичайно място, той искрено се интересуваше от всичко, което би могло да се открие. Дори най-преситеният от впечатления човек се вълнуваше от обещанията на неизвестното и неизследваното.
В другото направление виждаше близо четиридесет километра от Морето на жаждата, което изпълваше почти цялото му зрително поле с гладката си, сива повърхност. Но Спенсър се интересуваше предимно от това, което се намираше на пет километра от кораба и на два километра под него.
С обикновен бинокъл ясно се виждаше металният прът, който Лорънс бе оставил като ориентир и който свързваше „Селена“ с останалия свят. Гледката не беше впечатляваща — някакъв самотен шип, подаващ се от безкрайната равнина, — но точно тази простота вълнуваше Спенсър. Можеше да послужи за начало — символ на самотата на човека сред огромната и враждебна вселена, която се опитва да покори. Само след няколко часа равнината щеше да се оживи, но дотогава металната сонда трябваше да служи на коментаторите да обсъждат плановете за спасяване и да запълват свободното време с подходящи интервюта. Но това не беше негова работа, а на екипа в Клавий и на студиите на Земята. Неговата задача беше да седи в „орловото гнездо“ и да се грижи непрекъснато да постъпват кадри. Когато започнеха спасителните работи, благодарение на мощните обективи и изключителната прозрачност на този свят без атмосфера, той щеше да показва операциите дори в едър план.
Погледна на югозапад — там Слънцето бавно пълзеше нагоре по небето. Разполагаше с почти две седмици дневна светлина по земното броене. Нямаше да се безпокои за осветлението. Сцената беше готова.
Глава седемнадесета
Главният администратор Олсен рядко се показваше пред публиката; предпочиташе да управлява Луната тихомълком зад кулисите и да предоставя на по-общителните си сътрудници, като началника на Туристическата компания например — да се разправят с репортерите. Ето защо редките му появи бяха още по-впечатляващи — а и той целеше тъкмо това.
Макар да го наблюдаваха милиони хора, двадесет и двамата души, към които се обръщаше всъщност, не можеха да го видят, защото никой не бе сметнал за необходимо да снабди „Селена“ с телевизор. Но гласът му звучеше достатъчно убедително и той им каза всичко, което ги интересуваше.
— Ало, „Селена“ — започна Олсен. — Искам да ви съобщя, че всички средства на Луната са мобилизирани, за да ви помогнат. Инженерите и техниците от нашето управление работят денонощно за спасяването ви. Спасителните работи се ръководят от главния инженер Лорънс, на когото аз имам пълно доверие. Сега той се намира в Порт Рорис, където се подготвят специалните съоръжения, необходими за спасителните операции. Взе се решение и, предполагам, ще се съгласите, че най-спешната задача е да се подсигури попълването на запасите ви от кислород. За тази цел възнамеряваме да спуснем тръби до вас. Това ще стане бързо и по тях ще ви изпращаме кислород, а също храна и вода, ако се наложи. Щом бъдат монтирани тръбите, вече няма за какво да се безпокоите. Може би ще мине още известно време, докато стигнем до вас и ви извадим, но ще бъдете в пълна безопасност. Само ще трябва да ни дочакате търпеливо. Свършвам предаването, за да можете по същия канал да говорите с приятелите си. Съжалявам за лишенията и тревогите, които изживяхте, но всичко това вече е минало. Ще ви извадим до един-два дена. Желая ви всичко най-хубаво.