Щом гласът на Олсен замлъкна, в кабината на „Селена“ избухна весела глъчка. Олсен бе постигнал желания ефект — пътниците вече смятаха преживяното за приключение, което ще им даде материал за разговори до края на живота. Само Пат Харис все още имаше мрачен вид.
— Главният администратор говори прекалено уверено — сподели той с Ханстен. — На Луната подобни забележки сякаш предизвикват съдбата.
— Разбирам ви — отвърна комодорът. — Но не бива да го упреквате. Той се грижи за настроението ни.
— Моето е отлично, особено след като вече разговаряме с приятели и роднини.
— А, тъкмо се сетих. Един от пътниците не е получил или изпратил никакво съобщение. Освен това не проявява никакъв интерес да се свърже с външния свят.
— Кой е той?
Ханстен понижи глас.
— Новозеландецът Редли. Седи си спокойно в онзи ъгъл. Не мога да кажа защо, но ме безпокои.
— Може би горкият няма никого на Земята, с когото да говори.
— Човек с достатъчно средства, за да дойде на Луната, трябва да има поне приятели — възрази Ханстен. После се усмихна с почти момчешка усмивка, която премина по лицето му и заглади бръчките. — Без да искам, прозвуча малко цинично. Но предлагам да не изпускаме от погледа си мистър Редли.
— Споменахте ли за това пред Сю… хм, мис Уилкинз?
— Тъкмо тя ми обърна внимание върху него.
„Трябваше да се досетя — помисли Пат с възхищение. — Тя всичко забелязва.“
Сега, когато бъдещето отново се откриваше пред него, Пат сериозно се замисли за Сю и за онова, което му бе казала. През живота си се бе влюбвал в пет или шест момичета, но този път беше нещо различно. Познаваше Сю от година и тя още в началото го бе очаровала, но досега между тях не бе имало нищо. Питаше се какви ли чувства в действителност изпитваше тя? Дали съжаляваше за приключението им, или за нея то не означаваше нищо? Сю можеше да изтъкне — всъщност и той можеше, — че случилото се във въздушния шлюз вече е без значение. Постъпка на хора, които са мислели, че им остават само няколко часа живот. Просто не са били на себе си…
А не беше ли възможно Пат Харис и Сюзън Уилкинз, повлияни от напрежението и тревогите, изживени през последните няколко дни, да бяха разкрили истинските си чувства? Пат се чудеше как да го разбере, но в същото време знаеше, че само времето ще му даде правилния отговор. Дори и да съществуваше безпогрешен научен метод, чрез който да се определи кога си влюбен, той не бе чувал за него.
Прахът, който се плискаше (ако може да се употреби тази дума) по кея, откъдето „Селена“ бе отпътувала преди четири дена, беше дълбок само два метра, но за този опит не беше необходима по-голяма дълбочина. Ако набързо конструираното съоръжение издържеше изпитанията тук, то щеше да се окаже надеждно и в открито море.
Лорънс наблюдаваше от сградата на пристанището, докато неговите помощници в скафандри сглобяваха платформата. Тя се състоеше — също като деветдесет процента от съоръженията на Луната — от алуминиеви греди и шини. Лорънс си помисли, че в известно отношение Луната е рай за инженерите. Слабото притегляне, пълната липса на ръжда и корозия — нямаше ветрове, валежи и колебания на температурата в обичайната атмосфера — отстраняваха напълно редица проблеми, усложняващи всички начинания на Земята. Но в замяна Луната си имаше свои особености — като например нощите, с температура двеста градуса под нулата, и прахът, с който се бореха сега.
Леката рамка на платформата лежеше върху дванадесет големи металически цистерни, по които личаха надписи: „Съдържа етилов спирт. След изпразване, моля, върнете в «Разпределителна база №3, Коперник»“. Сега бяха празни и всяка от тях можеше да носи два лунни тона, без да потъне.
Платформата бързо се оформяше. Лорънс си каза, че трябва да се погрижи за достатъчен запас от болтове и гайки. Видя как изпуснаха в праха шест парчета и те веднага бяха погълнати. Ето че потъна и един гаечен ключ. Ще трябва да нареди всички инструменти да стоят привързани към платформата, дори когато ги използуват, макар и да е неудобно за работа.
Петнадесет минути — не е зле, като се вземе пред вид, че хората работеха в безвъздушно пространство и скафандрите им пречеха. При необходимост платформата можеше да се удължава във всяко направление, но засега размерите й бяха достатъчни. Само тази секция можеше да издържи двадесет тона, а щеше да мине доста време, преди да разтоварят такова количество съоръжения на мястото на катастрофата.