— Да, но никога досега не е работило при такива условия. Изглежда, горещината е повлияла на химикалите. Има ли начин да ги проверим?
Пат поклати отрицателно глава.
— Не. Капакът за тях е от външната страна на корпуса.
— Сю, мила — обади се уморен глас, който едва познаха, че принадлежи на мисис Шустър, — имате ли нещо за главоболие?
— Ако имате — намеси се друг пътник, — и аз искам.
Пат и Ханстен се спогледаха тревожно. Класическите симптоми се проявяваха като по учебник.
— Колко време ни остава според вас? — запита много тихо Пат.
— Най-много три-четири часа. А Лорънс и хората му ще дойдат най-рано след шест.
Тогава Пат разбра без никакво съмнение, че действително обича Сюзън. Защото първата му реакция не беше страх за собствения му живот, а гняв и тъга, че след като е изтърпяла толкова много и спасението им вече се вижда, Сю трябва да загине.
Глава осемнадесета
Когато Том Лоусън се събуди в непознатата хотелска стая, той не беше сигурен дори кой е, камо ли къде се намира. Притежаваше известно тегло и това му подсказа, че не е на „Лагранж“, но не тежеше достатъчно, за да се намира на Земята. Значи, всичко не е било сън — той наистина е на Луната и действително бе плавал по проклетото Море на жаждата.
И бе помогнал да намерят „Селена“. Благодарение на опита и научните му знания двадесет и двама души сега имаха възможност да оцелеят. След всички разочарования и огорчения юношеските му мечти за слава бяха на път да се сбъднат. Светът ще трябва да му се отплати за пренебрежението и безразличието.
Фактът, че обществото му бе дало образование, което преди сто години можеха да получат само ограничен брой хора, не намаляваше озлоблението на Том Лоусън спрямо него. В този век, когато всяко дете получаваше образование, отговарящо на интелекта и способностите му, подобно отношение се възприемаше автоматично. Сега, когато, за да се запази, цивилизацията се нуждаеше от всички таланти, които можеше да издири, всяка друга образователна политика би била равностойна на самоубийство. Том Лоусън не беше благодарен на обществото, загдето бе създало необходимите условия той да получи докторска титла — обществото бе постъпило така заради собствените си интереси.
Въпреки всичко тази сутрин не бе толкова озлобен срещу живота и не мислеше така цинично за хората. Успехът и признанието действуваха успокоително, а той беше на път да ги постигне. Но имаше и нещо друго — за миг бе изпитал по-дълбоко задоволство. Върху скутера сред морето, когато страхът и малодушието едва не го сломиха, Том Лоусън бе влязъл в контакт и успешно бе сътрудничил с друг човек, чиито способности и храброст би могъл да уважава.
Контактът обаче беше прекалено слаб и както в много случаи преди това вероятно нямаше да доведе доникъде. Дори част от съзнанието му се надяваше да стане точно така и той още веднъж да се увери, че всички хора са егоисти и негодници. Том не можеше да избяга от ранното си детство, също както Чарлз Дикенз въпреки целия си успех и слава не бе успял да забрави мрачните си спомени от фабриката за вакса, която в буквален и преносен смисъл бе почернила детството му. Но Том бе поставил ново начало — макар да трябваше да измине още много време, преди да се почувствува пълноправен член на човешкото общество.
След като се изкъпа и облече, той видя бележката, оставена от Спенсър върху масата. В нея пишеше: „Чувствувайте се като у дома си. Наложи се да тръгна набързо. Ще ме замества Майк Греъм. Щом се събудите, обадете му се на 3443.“
„Едва ли бих могъл да му се обадя, преди да съм се събудил“ — помисли Том, чийто прекалено логичен ум обичаше да се залавя за подобни неточности на езика. Но с героична съпротива срещу импулса най-напред да си поръча закуска той изпълни молбата на Спенсър.
Когато го свързаха с Майк Греъм, разбра, че е проспал шест твърде бурни часа от историята на Порт Рорис и че Спенсър е отлетял с „Аурига“ за Морето на жаждата, а градът е пълен с журналисти, дошли от цялата Луна, повечето от които търсеха доктор Лоусън.
— Останете в стаята — каза Греъм, чието име и глас се сториха познати на Том, сигурно го бе виждал в редките случаи, когато гледаше лунните телевизионни предавания. — След пет минути съм при вас.
— Но аз умирам от глад — за протестира Том.
— Позвънете и поръчайте каквото пожелаете, разбира се, за наша сметка, но не излизайте от апартамента.
Том не се обиди от безцеремонното разпореждане с личността му, тъй като това означаваше все пак, че той представлява важна особа. Възмути го много повече, че Майк Греъм пристигна далеч по-рано от закуската. Пред миниатюрната телевизионна камера на Майк застана един гладен астроном и се опита да обясни, за сега само на двеста хиляди зрители, точно как е успял да открие „Селена“.