Благодарение на глада и неотдавнашните преживявания той се справи отлично със задачата. Ако някои телевизионен репортер би успял само преди няколко дни да накара Лоусън да обясни пред камерата принципите на локацията с инфрачервените лъчи, той веднага и презрително щеше да бъде засипан от поток научни термини.
Щяха да му изнесат една дълга лекция, изпълнела с „кванти на енергията“, „излъчване на черни тела“ и „спектрална чувствителност“, които щяха да убедят зрителите, че въпросът е изключително сложен (и това беше вярно) и напълно невъзможно за обикновения човек да го разбере (а това вече не беше вярно).
Но сега Том старателно и доста търпеливо — въпреки напомнянията на стомаха му — отговори на въпросите на Майк Греъм с думи, които повечето зрители разбраха. За голяма част от представителите на астрономическите науки, които по някое или друго време бяха изпитали ноктите му, предаването представляваше истинско откровение. На „Лагранж II“ професор Котелников обобщи чувствата на всичките си колеги, когато след предаването направи най-големия комплимент на Том.
— Честна дума — каза той с израз на неверие, — просто не мога да го позная.
Беше нещо като подвиг да се вкарат шест души във въздушния шлюз на „Селена“, но както Пат бе доказал, само там можеше да се проведе тайно съвещание. Другите пътници сигурно недоумяваха какво става, но скоро щяха да узнаят.
Когато Ханстен млъкна, слушателите му напълно разбираемо добиха загрижен вид, но не останаха особено изненадани. Всички бяха интелигентни хора и се бяха досетили за истината.
— Съобщавам ви най-напред на вас — обясни комодорът, — защото с капитан Харис решихме, че притежавате достатъчно самообладание и твърдост, за да ни помогнете, ако се наложи. Надявам се да не се случи, но когато съобщя на всички, могат да се появят усложнения.
— И тогава? — попита Хардинг.
— Ако някой започне да нервничи, ще трябва да го усмирим — отвърна сухо комодорът. — Като се върнем в кабината, старайте се да се държите колкото е възможно по-спокойно. Не си давайте вид, сякаш очаквате неприятности, защото това е най-добрият начин да ги предизвикаме. Вашата задача е да потушите паниката, преди да се разпростре.
— Смятате ли за справедливо — подхвърли доктор Макензи — да не им се даде възможност… да се простят с близките си?
— Помислихме и по този въпрос, но ще отнеме много време и ще потисне всички. Искаме набързо да приключим. Колкото по-бързо действуваме, толкова подобри възможности ще имаме.
— Смятате ли наистина, че има някаква надежда за спасение? — запита Берът.
— Да — заяви Ханстен, — макар че не смея да твърдя какви са вероятностите. Имате, ли още въпроси? Брайън? Йохансон? Добре, да вървим.
Когато се върнаха в кабината и седнаха по местата си, останалите пътници ги заоглеждаха с любопитство и нарастващо безпокойство. Ханстен не ги накара да чакат дълго.
— Трябва да ви съобщя неприятни новини — започна той много бавно. — Вероятно всички сте усетили известни затруднения при дишането, а някои от вас се оплакаха от главоболие. Да, опасявам се, че причината е във въздуха. Все още имаме достатъчен запас от кислород, проблемът не е в това. Но не можем да се освободим от въглеродния двуокис, който издишваме, и той се натрупва в кабината. Не знаем защо. Предполагам, че горещината е повлияла на абсорбиращите вещества. Но обяснението едва ли е от значение, защото не можем да направим нищо. — Наложи му се да спре и поеме няколко пъти дълбоко дъх, преди да продължи. — Трябва да сме наясно с положението. Затрудненията при дишане ще се влошат, ще се засили и главоболието. Не искам да ни залъгвам. Спасителите могат да стигнат до нас най-скоро след шест часа, а ние нямаме толкова време на разположение.
Някой изохка сподавено. Ханстен не го потърси с поглед. След миг мисис Шустър шумно изхърка. В друго време щеше да прозвучи смешно, но не и сега, тя беше имала щастието да изпадне в спокойно, макар и шумно безсъзнание.
Комодорът напълни отново дробовете си. Ставаше все по-трудно да се говори.
— Ако не съществуваше никаква надежда — продължи той, — нямаше нищо да ви съобщя. Но има една възможност и трябва веднага да се възползуваме от нея. Не е много приятна, но алтернативата е още по-лоша. Мис Уилкинз, подайте ми, моля, ампулите с приспивателно.
Когато стюардесата му подаде една малка метална кутия, настъпи мъртва тишина — не я прекъсна дори мисис Шустър. Ханстен я отвори и извади от нея малък бял цилиндър с формата и размерите на цигара.