— Вероятно всички знаете — каза той, — че законът задължава космическите кораби да имат в бордовите аптеки това средство. То е напълно безболезнено и ще ви приспи за десет часа. А това може да означава разлика между живота и смъртта, защото по време на сън дишането на човека се забавя наполовина. Така че въздухът ще ни стигне за два пъти повече време, отколкото ако сме будни. Достатъчно дълго, надявам се, за да се доберат до нас спасителите от Порт Рорис. От съществено значение е поне един от нас да остане буден, за да поддържа връзката със спасителния отряд. За по-голяма сигурност ще оставим двама. Единият от тях трябва да бъде капитанът — смятам, че по този въпрос не може да се спори.
— А другият естествено ще бъдете вие, нали? — прозвуча един прекалено познат глас.
— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, мис Морли — отвърна комодор Ханстен без никакъв признак на раздразнение, защото нямаше смисъл да се спори по нещо, което беше вече решено. — За да отстраня евентуални недоразумения…
И преди някой да разбере какво става, Ханстен притисна тръбичката към ръката си.
— Надявам се да ви видя всичките… след десет часа — изрече той бавно, но ясно и тръгна към най-близкото кресло. Едва стигна до него и се отпусна в пълна забрава.
„Сега ти водиш играта“ — каза си Пат, като се изправи. За миг се поколеба дали да каже няколко „мили“ думи на мис Морли, но реши, че с това ще накърни достойната постъпка на комодора.
— Аз съм капитан на този кораб — заяви той с твърд глас. — И отсега нататък ще се изпълняват моите заповеди.
— … Това не се отнася до мен — отвърна неукротимата мис Морли. — Платила съм си билета и държа на правата си. Нямам никакво намерение да използувам тия препарати.
На тая проклета жена с нищо не можеше да се въздействува. Пат беше принуден обаче да признае, че не й липсваше кураж. За миг с ужас си представи какво би могло да последва от решителността й. Десет часа насаме с мис Морли и никой друг, с когото да разговаря…
Погледна петимата избрани „поддръжници на реда“. Най-близо до мис Морли седеше строителният инженер от Ямайка Робърт Брайън. Видът му показваше, че е готов и има желание да се намеси, но Пат все още се надяваше да избегне неприятностите.
— Не бих желал да споря за правата — каза той, — но ако погледнете какво е напечатано с дребни букви върху билетите ви, ще се уверите, че при критични обстоятелства аз разполагам с пълна власт на кораба. И всъщност това е само във ваш интерес. Аз лично предпочитам да спя, вместо да стоя буден, докато чакаме спасителите да стигнат до нас.
— И аз също — заяви неочаквано професор Джаяварден. — Както каза комодорът, по този начин ще се спести въздух, така че това е единствената ни възможност. Мис Уилкинз, дайте ми, моля, една ампула.
Спокойното и разумно поведение на професора помогна да се понижи емоционалната температура, а той самият кротко и удобно се отпусна и заспа.
„Двама са готови, остават осемнадесет“ измърмори си Пат.
— Да не губим повече време — рече той високо. — Както виждате, инжектирането е напълно безболезнено. Във всеки цилиндър има миниатюрен инжектор и няма да усетите дори убождане.
Сю Уилкинз вече раздаваше безобидните на вид малки тръбички и няколко пътници веднага се възползуваха от тях. Заспаха Шустърови (Ървинг с нежелание и трогателна нежност притисна тръбичката към ръката на спящата си съпруга) и загадъчният мистър Редли. Оставаха петнадесет души. Кой щеше да бъде следващият?
Сю беше стигнала до мис Морли.
„Настъпва решителният миг — помисли Пат. Ако продължи да създава неприятности…“
Но трябваше да се досети, че така ще бъде.
— Струва ми се, достатъчно ясно казах, че не желая да използвам такова нещо. Махнете го, моля.
Робърт Брайън започна бавно да се приближава, но насмешливият глас с чисто английско произношение на Дейвид Берът свърши цялата работа.
— В действителност, капитане, почитаемата дама — подхвърли той, като с наслаждение пусна стрелата си право в целта — се опасява да не би да се възползувате от нейната безпомощност.
Няколко секунди мис Морли не можа да проговори от гняв, а бузите й се заляха от ярка червенина.
— Никога през живота си не съм била обиждана така… — започна тя.
— Нито аз, госпожо — прекъсна я Пат, като с това нанесе последния удар.
Тя огледа лицата на пътниците — повечето от тях бяха запазили сериозното си изражение, но неколцина, въпреки драматичността на момента, се хилеха — и разбра, че трябва да се подчини.
Когато тя се отпусна в креслото си. Пат въздъхна с огромно облекчение. След този малък инцидент останалото щеше да бъде лесно.