„Би-бип“ — прозвуча сигнал от високоговорителя зад лявото му ухо. Лорънс щракна превключвателя на колана си и се обади.
— Слуша главният инженер.
— Съобщение от „Селена“, сър — доложи слаб, но ясен глас. — Много спешно, имат усложнения.
Глава деветнадесета
Досега Пат почти не бе забелязал мъжът, който седеше със скръстени ръце на третото място до прозореца и трябваше да напрегне паметта си, за да се сети за името му. Нещо като Билдър… да, Балдур, Ханс Балдур. Имаше вид на типичен кротък турист, който никога не причинява неприятности.
Продължаваше да бъде кротък, но вече не беше типичен, защото упорито не заспиваше. На пръв поглед сякаш не обръщаше внимание на нищо около себе си, но един мускул върху бузата издаваше напрегнатото му състояние.
— Какво чакате, мистър Балдур? — попита Пат с най-спокойния си тон. Беше сигурен в моралната и физическа подкрепа зад гърба си. Балдур не изглеждаше много силен, но ако се наложеше, мускулите на родения на Луната Пат едва ли биха се справили с него.
Балдур поклати глава и продължи да гледа втренчено през прозореца, сякаш виждаше в него нещо повече от собственото си отражение.
— Не ме заставяйте да приема това лекарство, отказвам категорично — каза той с подчертан английски акцент.
— Не желая да ви принуждавам към нищо — отвърна Пат. — Но не разбирате ли, че е за ваше добро… и за доброто на всички останали? Какви възражения имате?
Балдур се поколеба, сякаш търсеше думи.
— Това е… против принципите ми — заяви той. — Да, точно така. Моята религия не ми позволява да си правя инжекции.
Пат бе чувал, че съществуват хора с подобни скрупули, но нито за миг не повярва, че Балдур е от тях. Човекът лъжеше, но защо?
— Мога ли аз да кажа нещо? — произнесе някакъв глас зад гърба на Пат.
— Разбира се, мистър Хардинг — отговори Пат, готов да приеме всичко, което можеше да ги избави от безизходицата.
— Казвате, че не сте съгласен на никакви инжекции, мистър Балдур — продължи Хардинг с глас, който напомни на Пат за разпита на мисис Шустър. (А колко отдавнашен изглеждаше този разпит.) — Но аз съм сигурен, че не сте роден на Луната. Никой не може да попадне на Луната, без да мине през карантинната служба… в такъв случай как сте попаднали тук, без да са ви поставили обичайните инжекции?
Въпросът явно обезпокои Балдур.
— Не е ваша работа — сопна се той.
— Съвсем вярно — съгласи се примирително Хардинг. — Само се опитвам да помогна с нещо. — Той пристъпи напред и протегна лявата си ръка. — Ще ми позволите ли да погледна вашето удостоверение за междупланетна ваксинация?
„Изключително глупав въпрос“ — помисли Пат. Човешкото око не можеше да разчете магнитния запис върху удостоверението. Интересно дали Балдур щеше да се сети за това и как щеше да реагира.
Но той не успя да реагира. Продължаваше да гледа изненадано отворената длан на Хардинг, когато той така бързо замахна с другата си ръка, че Пат въобще не видя какво точно стана. Беше също като фокуса на Сю с мис Уилиамз, но много по-впечатляващо и ефикасно. Доколкото Пат успя да прецени, ударът беше нанесен с ръба на дланта по врата… изкуство, което той въобще не желаеше да научи.
— Това ще го отпусне за петнадесет минути — заяви Хардинг небрежно, когато Балдур се строполи в креслото. — Подайте ми една от тия тръбички. Благодаря. — Той притисна металическия цилиндър в ръката на изпадналия в безсъзнание човек. Не пролича дали лекарството оказа допълнителен ефект върху Балдур.
Пат помисли, че до известна степен е изтървал положението. Беше благодарен на Хардинг, загдето използува необичайните си способности, но се безпокоеше от тях.
— Какво означава всичко това? — запита той загрижено.
Хардинг запретна левия ръкав на Балдур и обърна ръката му, за да я покаже от долната й страна. Кожата беше покрита със стотици едва забележими белези от убождания.
— Знаете ли това какво е? — тихо запита той.
Пат кимна. Някои пороци от старата уморена Земя бяха пътували по-дълго, но вече всички бяха достигнали до Луната.
— Не можете да се сърдите на този нещастник, че не желаеше да ни каже истинските причини. Ако се съди по белезите, той е започнал лечението само преди няколко седмици. За него е психологически недопустимо да приема каквито и да било инжекции. Надявам се да не съм го върнал към старите навици, но това ще бъде най-малката беда.