— А как е минал през карантинната служба?
— Там има специален отдел за хора като него. Лекарите не говорят по този въпрос, но пациентите биват подлагани на хипноза, за да им поставят необходимите инжекции. Броят им е значително по-голям, отколкото предполагате. Пътуването до Луната се препоръчва като част от лечението. Извежда ги от обичайната им среда.
Пат искаше да зададе още няколко въпроса на Хардинг, но и без това бяха пропилели вече няколко минути. За щастие другите пътници вече спяха. Демонстрацията по джудо (или както и да се наричаше това изкуство) вероятно бе убедила и най-упоритите.
— Вече не съм ви необходима — обади се Сю с храбра усмивка. — Довиждане, Пат… събуди ме, когато всичко свърши.
— Ще те събудя — обеща той, като я отпусна внимателно на пода между седалките. — А може и да не те събудя — прибави, когато видя, че е затворила очи.
Остана наведен над нея няколко секунди, преди да се успокои достатъчно, за да се изправи пред останалите. Имаше толкова неща да й каже… но удобният миг бе минал — и то може би завинаги.
Преглътна, за да превъзмогне сухотата в гърлото си, и се обърна към петимата будни пътници. Оставаше още един проблем и Дейвид Берът го изложи вместо него.
— Е, капитане — подхвана той, — не ни дръжте в напрежение. Кой от нас искате да ви прави компания.
Пат им раздаде тръбички с приспивателно.
— Благодаря ви за помощта — каза той. — Зная, че е малко мелодраматично, но това е най-добрият начин. Само четири от тръбичките са заредени.
— Надявам се моята да е заредена — заяви Берът. Така и излезе. След няколко секунди Хардинг, Брайън и Йохансон последваха англичанина и заспаха.
— Ето че останах само аз — рече доктор Макензи. — Поласкан съм от избора ви… или това беше случайност?
— Преди да отговоря на въпроса ви — отвърна Пат, — трябва да съобщя в Порт Рорис какво става при нас.
Той отиде при предавателя и накратко описа положението. Последва мълчание. След няколко минути се обади главният инженер Лорънс.
— Разбира се, вие сте постъпили по най-добрия възможен начин — съгласи се той, когато Пат повтори доклада си с повече подробности. — Дори и да не срещнем затруднения, няма да се доберем до вас за по-малко от пет часа. Ще издържите ли дотогава?
— Ние двамата, да — отговори Пат. — Ще се редуваме да дишаме от запасите на скафандъра. Но се безпокоя за пътниците.
— Остава ви само да проверявате дишането им и да им давате по малко кислород, ако сметнете, че се нуждаят. Тук ще направим всичко възможно. Искате ли да съобщите още нещо?
Пат помисли няколко секунди.
— Не — уморено отвърна той. — Ще ви се обаждам всеки четвърт час. Прекъсвам.
Изправи се бавно, защото напрежението и отравянето с въглероден двуокис бяха започнали да му се отразяват, и каза на Макензи:
— Хайде, докторе, помогнете ми за скафандъра.
— Срамувам се от себе си. Бях го забравил напълно.
— А аз се безпокоях да не би някой от другите пътници да се сети. Вероятно всички са го видели, когато са минавали през въздушния шлюз. Това само доказва как човек може да не забележи нещо, което е под носа му.
Нужни им бяха само пет минути, за да откачат от скафандъра абсорбиращите патрони и двадесет и четиричасовия запас от кислород. Дихателният апарат беше конструиран така, че бързо да може да се подава кислород, ако се наложи да го използуват за изкуствено дишане. Не за първи път Пат благослови умението, изобретателността и предвидливостта, които бяха вложени в „Селена“. Имаше някои неща, които не бяха предвидени или можеха да се направят по-добре, но те бяха малко на брой.
Единствените двама души в съзнание на борда се гледаха втренчено над металния контейнер, който съдържаше живот за още едно денонощие, и дишаха с усилие. След малко и двамата едновременно казаха:
— Най-напред вие.
Усмихнаха се невесело.
— Няма да споря — рече Пат.
След това постави кислородната маска върху лицето си. Притокът на кислород подействува на Пат като хладен морски бриз през прашен летен ден, като полъх откъм борови планински гори сред застоялия въздух на дълбока долина. Той пое бавно четири пъти кислород и издъхна целия въздух от дробовете си, за да ги прочисти от въглеродния двуокис. След това подаде маската на Макензи като индианска лула на мира.
Четирите вдъхвания бяха достатъчни да му влеят нови сили и да отстранят паяжините, започнали да оплитат съзнанието му. Може би въздействието беше чисто психологично — та можеха ли няколко кубически сантиметра кислород да окажат толкова силен ефект? Но каквото и да беше обяснението, той се почувствува нов човек. Вече спокойно можеше да изчака петте или повече часа, които му предстояха.