След десетина минути той напълно си възвърна присъствието на духа. Всички пътници дишаха нормално, доколкото можеше да се очаква при подобни обстоятелства — бавно, но равномерно. Той пусна по за няколко секунди кислород на всеки и след това повика базата.
— Говори „Селена“ — каза той. — Докладва капитан Харис. Двамата с доктор Макензи вече се чувстваме добре, същото се отнася и за пътниците. Ще оставя апарата на приемане и ще се обадя отново след петнадесет минути.
— Съобщението получено. Почакайте за минута… Няколко представители на агенциите искат да говорят с вас.
— Съжалявам — отвърна Пат. — Вече съобщих всички данни, с които разполагам, а трябва да се грижа за двадесет души в безсъзнание. „Селена“ свърши.
Това, разбира се, беше само претекст, и то не много състоятелен. Пат дори не беше сигурен защо се възползва от него. Внезапно изпита несвойствен за него изблик на озлобление: „Не оставят човек дори да умре на спокойствие!“ Ако знаеше за телевизионната камера, която чакаше само на пет километра от кораба, вероятно щеше да реагира още по-бурно.
— Все още не сте отговорили на въпроса ми, капитане — търпеливо му напомни доктор Макензи.
— На какъв въпрос? А, да. Не, не беше случайност. Двамата с комодора сметнахме, че вие сте най-полезният човек на борда. Вие сте учен, пръв забелязахте опасността от топлината и не споделихте с никого, когато ви помолихме за това.
— Ще се постарая да оправдая доверието ви. Чувствувам се значително по-бодър. Вероятно е от кислорода, който дишаме. Но въпросът е, за колко време ще стигне?
— На нас двамата — за дванадесет часа. Достатъчно време, за да дойдат скутерите. Но вероятно ще се наложи да изразходваме по-голямата част за другите, ако се появят признаци на задушаване. Опасявам се, че може да не стигне.
Двамата седяха с кръстосани крака на пода до седалката на пилота, а кислородната бутилка беше между тях. Всеки няколко минути по ред поемаше само по две глътки кислород.
„Никога не съм си представял — помисли Пат, — че ще се превърна в главен герой на космически телевизионен спектакъл.“
Но подобно нещо твърде често се бе случвало в действителност, за да бъде забавно — особено когато ставаше с тебе.
Пат и Макензи, или поне единият от двамата, можеха да оцелеят, ако изоставеха другите пътници на съдбата им. А ако се опитваха да поддържат живота на двадесетте души, можеха да загинат заедно с тях.
В подобно положение логиката се изправяше срещу съвестта. Но то не беше ново и характерно само за космическия век. Беше старо като човечеството, защото безброй пъти в миналото загубили се групи от хора се бяха изправяли лице с лице пред смъртта поради липса на вода, храна или топлина. Сега липсваше кислород, но принципът беше същият.
От някои групи не бе оцелял никой; от други само малцина, които прекарваха остатъка от живота си в самооправдания. Какво ли си е мислил Джордж Полърд, капитанът на китоловния кораб „Есикс“, когато се е разхождал по улиците на Нантъкет, измъчван от мисълта, че е людоед? Тази история от преди двеста години не беше известна на Пат; той живееше на свят, прекалено зает да създава собствени легенди, за да се интересува от земните. Що се отнася до него, вече бе взел решение и без да пита доктор Макензи, беше уверен, че ще се съгласи с него. И двамата не бяха от хората, които ще се сбият за последната глътка кислород в резервоара.
Но ако се стигнеше до борба…
— Защо се усмихвате? — попита Макензи.
Пат се отпусна. Видът на плещестия австралийски учен му действуваше успокоително. Същото усещане му оставяше и Ханстен, но Макензи беше значително по-млад. Има хора, за които знаеш, че можеш да им се довериш и да разчиташ на тях. Такива чувства изпитваше към Макензи.
— Щом искате да знаете — отвърна той, като остави кислородната маска, — мислех, че няма да мога да ви попреча, ако решите да задържите бутилката с кислород.
Макензи остана леко изненадан, после и той се засмя.
— Изглежда, че за родените на Луната това е чувствително място — подхвърли той.
— Аз лично никога не съм изпитвал подобно чувство — възрази Пат. — В крайна сметка, умът е по-важен от мускулите. И не е моя вината, че съм отрасъл при гравитационно поле, шест пъти по-слабо от вашето. Но как познахте, че съм роден на Луната?
— Отчасти по телосложението. Всички сте високи и стройни. Освен това по цвета на кожата — ултравиолетовите лампи, изглежда, не могат да придадат същия загар като естествената слънчева светлина.
— А вашия загар си го бива — отвърна Пат с усмивка. — Нощем сигурно представлявате заплаха за движението. Между другото, откъде е това презиме Макензи?