— Какво?
— Племенен религиозен танц. Между другото, половината от изпълнителите на този танц бяха студенти по етнография. Не изпитвам романтични илюзии по отношение на примитивния живот и благородните диваци. Моите предци са били прекрасни хора и аз не се срамувам от тях, но географията ги е забутала в задънена улица. След упоритата борба за оцеляване, не им е останала никаква енергия за създаване на цивилизация. В известен смисъл идването на белите е било за добро, въпреки прекрасния им навик да ни продават отровно брашно, когато са им били нужни нашите земи.
— Продавали са отровно брашно?
— Разбира се. Но защо се учудвате? Та това е било стотина години преди концлагера „Белсен“.
Пат се замисли над думите на Макензи. После погледна часовника си и с явно облекчение каза:
— Време е да докладвам на базата. Хайде преди това да проверим състоянието на пътниците.
Глава двадесета
Лорънс разбра, че няма време да се занимава с надуваеми иглу и други удобства за живот в Морето на жаждата. От значение беше само да се свържат въздухопроводите с кораба. Инженерите и техниците ще трябва да се поизпотят в скафандрите, докато изпълнят задачата. Изпитанието няма да трае дълго. Ако не успеят да се справят за пет или шест часа, ще могат да се върнат обратно и да оставят „Селена“ във властта на този свят, чието име носеше кораба.
В работилниците на Порт Рорис се вършеха никъде незаписани и невъзпяти чудеса на импровизация. Трябваше да се разглоби и натовари на скутерите цяла климатична инсталация с резервоарите за течен кислород, пречиствателни устройства за влага и въглероден двуокис, регулатори на температурата и налягането. Същото важеше и за малката сонда, която бе получена с автоматична ракета от Геофизическия отдел в Клавий. Трябваше да се натовари и специално конструираната система от проводи. Налагаше се тя да задействува още при първия опит, защото нямаше да има възможност за подобрения.
Лорънс не подканяше хората си; знаеше, че не е необходимо. Държеше се настрана, проверяваше притока на съоръжения от складовете и работилниците към скутерите и се опитваше да се сети за всяка вероятна спънка. Какви инструменти щяха да бъдат необходими? Дали платформата да бъде натоварена най-отгоре на скутера, за да може първа да се разтовари? Дали ще е безопасно да се вкара кислород в „Селена“, преди да се свърже отводният тръбопровод? Такива и още стотици други подробности — някои незначителни, други от жизнено значение — минаваха през съзнанието му. Няколко пъти говори с Пат, за да го пита за технически данни — за налягането и температурата в кабината, дали аварийният вентил не се е повредил (не беше повреден, вероятно бе запушен с прах) и мнението му за най-удобното място да се пробие покривът. Всеки път Пат отговаряше все по-бавно и затруднено.
Въпреки всички опити да се свържат с него, Лорънс решително отказваше да говори с журналистите, които бяха наводнили Порт Рорис и бяха завзели половината радио и телевизионни канали между Земята и Луната. Той бе направил кратко изказване, в което обясни какво е положението и какво възнамерява да предприеме. Останалото беше задача на хората от управлението. Бяха длъжни да го пазят, за да може той да върши работата си, без да го безпокоят. Разясни това на началника на туристическата компания и затвори телефона, преди Дейвис да изложи възраженията си.
Разбира се, нямаше време да погледне телевизионните предавания, но бе чул, че доктор Лоусън бързо придобива славата на човек с остър език. Предположи, че това е дело на представителя на „Интерпланет нюз“, в чиито ръце бе изоставил астронома. Вероятно въпросният журналист бе много щастлив от случилото се.
Но „въпросният журналист“ съвсем не беше щастлив. Високо по склоновете на Недостъпните планини, чието име бе опровергал така убедително, Морис Спенсър бързо се приближаваше към язвена криза, която бе успял да избегне през целия си живот. Изхарчи сто хиляди долара, за да доведе „Аурига“ на това място — а сега изглеждаше, че не ще има какво да предаде.
Всичко щеше да свърши, преди скутерите да пристигнат. Изпълнената с напрежение спасителна операция, която щеше да отнеме дъха на милиарди зрители и да ги прикове към екраните, нямаше да се осъществи. Малко хора можеха да устоят да не гледат как измъкват от ноктите на смъртта двадесет и двама души, но едва ли някой щеше да наблюдава изваждането на труповете им.
Така анализираше положението Спенсър от гледна точка на телевизионен журналист, но и като човек също се чувствуваше съкрушен. Ужасно беше да седиш сред планината само на пет километра от предстоящата трагедия и с нищо да не можеш да я предотвратиш. Срамуваше се от всяко свое вдишване, като знаеше, че хората в „Селена“ се задушават. Непрекъснато се питаше дали „Аурига“ няма с какво да помогне (разбира се, не му убягваше журналистическата стойност на подобно начинание), но вече бе сигурен, че може да бъде само зрител. Неумолимото море изключваше всяка възможност за помощ.