И преди бе отразявал катастрофи, но този път се чувствуваше като крадец на трупове.
На борда на „Селена“ беше тихо, толкова тихо, че човек трябваше упорито да се бори със съня. Пат си помисли колко приятно щеше да бъде да се присъедини към другите, които щастливо сънуваха около него. Завиждаше им — понякога дори изпитваше леко раздразнение. После поемаше няколко глътки от намаляващия запас кислород, умът му се проясняваше и той осъзнаваше дебнещата го опасност.
Сам човек не би могъл да остане буден, нито да наглежда двадесетте души, изпаднали в безсъзнание, и да им дава по глътка кислород, когато проявяваха признаци на затруднено дишане. Двамата с Макензи се наблюдаваха взаимно. Няколко пъти единият бе извличал другия от границите на съня. Нямаше да има затруднения, ако разполагаха с достатъчно кислород, но единствената им бутилка бързо се изчерпваше. Влудяваше ги мисълта, че главните резервоари на кораба съдържаха още много килограми течен кислород, но нямаше как да го използуват. Автоматичната система го дозираше през изпарителите и го вкарваше в кабината, където той веднага се замърсяваше от почти отровния въздух.
За Пат времето никога не бе протичало толкова бавно. Струваше му се невероятно, че бяха изминали само четири часа, откакто двамата с Макензи останаха да пазят своите спящи другари. Готов беше да се закълне, че вече няколко дни двамата разговарят тихо, обаждат се всеки четвърт час на Порт Рорис, проверяват пулса и дишането на другите и пестеливо им подават глътки кислород.
Но нищо не е вечно. По радиото, от света, който и двамата не вярваха, че ще видят някога, чуха очакваната новина.
— Тръгваме — обади се умореният, но решителен глас на главния инженер Лорънс. — Трябва да издържите само още един час… дотогава ще бъдем над вас. Как се чувствувате?
— Много сме уморени — отвърна бавно Пат. — Но ще издържим.
— А пътниците?
— Също.
— Добре… ще се обаждам всеки десет минути. Оставете приемателя включен на пълна мощност. Това е идея на медицинската служба — опасяват се да не заспите.
Звукът на медни инструменти се разнесе над повърхността на Луната и отекна по Земята и из цялата Слънчева система. Когато е композирал своя вълнуващ „Ракоци марш“, Хектор Берлиоз едва ли е мислил, че след два века неговите ритми ще донесат надежди и сили на хора, които се борят за живота си в друг свят.
Когато музиката отекна в кабината. Пат погледна доктор Макензи с бледа усмивка.
— Може да е старомодна — рече той, — но върши работа.
Кръвта пулсираше във вените му, кракът му отмерваше такта на музиката. От лунното небе, прекосили космоса, се разливаха звуците от тропот на маршируващи армии, гръмотевичният шум на препускащи коне през хиляди бойни полета, зов на тръби, които в миналото са призовавали народите да бранят съдбините си. Всичко това отдавна бе отминало. Но беше останало възвишеното, благородното — примери на героизъм и саможертва, доказателства, че хората устояват дори когато телата им преминат границите на физическата издръжливост.
Докато поемаше с измъчените си дробове застоялия въздух, Пат Харис разбра, че за да оцелее през безкрайните часове, които му предстояха, се нуждае от това вдъхновение на миналото.
На малката отрупана палуба на „Скутер I“ главният инженер Лорънс слушаше същата музика и реагираше по същия начин. Малката му флота започваше бой с врага, срещу когото човекът щеше да се бори вечно. Докато навлизаше по-надълбоко във Вселената, от планета на планета, от слънце на слънце, силите на природата щяха да се възправят срещу него по нови и неочаквани начини. Дори Земята след толкова хилядолетия все още криеше клопки за невнимателните, а на света, който хората познаваха едва от едно поколение, смъртта ги дебнеше, прикрита зад хиляди невинни образи. Независимо дали щяха да изтръгнат плячката от лапите на Морето на жаждата, Лорънс знаеше, че утре го очаква ново предизвикателство.
Всеки скутер теглеше по една шейна, отрупана с оборудване, което изглеждаше по-тежко и внушително, отколкото беше всъщност. По-голямата част от товара се състоеше от празните цистерни, върху които щеше да се държи платформата. Оставиха всичко, което не беше напълно необходимо. Веднага щом бъдеше разтоварен „Скутер I“, Лорънс щеше да го върне обратно в Порт Рорис за следващия товар. После скутерите щяха да поддържат редовна връзка между мястото на катастрофата и базата, така че, ако се нуждаеха спешно от нещо, нямаше да чакат повече от час. Този план всъщност беше твърде оптимистичен. Може би когато ще се доберат до „Селена“, вече няма да е нужно да бързат…