Той докосна скрития в джоба му талисман. Жул Брак, член на „Дружеството на кино и телевизионните инженери“, би се обидил, ако го обвиняха, че носи амулет. От друга страна, много трудно би обяснил защо никога не изваждаше малката играчка, преди кадрите да полетят в ефира.
— Ето ги! — викна Спенсър и гласът му издаде обзелото го напрежение. Той свали бинокъла и погледна към камерата. — Много надясно си!
Жул вече насочваше камерата. Върху екрана на монитора равната линия на хоризонта най-после се наруши. Две малки, бляскащи звезди се появиха върху идеалната дъга, която разделяше морето от космоса. Скутерите пълзяха по повърхността на Луната.
Дори и при най-силно увеличение на обектива те изглеждаха съвсем малки и много надалеч. Именно това искаше Жул — да създаде у зрителите впечатление на самота и празнота. Погледна набързо главния екран на кораба, настроен на канала на „Интерпланет“. Да, показваха неговото предаване.
Бръкна в джоба си, извади нещо подобно на малък бележник и го постави върху камерата. Вдигна корицата, която се закрепи в почти вертикално положение и веднага блесна от цветове и движение. В същото време слаб, наподобяващ бръмченето на комар глас заразправя, че това е специална програма на „Интерпланет нюз сървис“, канал 107… и „сега ще ви пренесем на Луната“.
Малкият екран показваше направо кадъра, който се виждаше върху монитора. Не… не съвсем същия образ, а картината, която бе предал преди две секунди и половина — успяваше да надзърне толкова време в миналото. През тези два и половина милиона микросекунди — с такива величини работят електронните инженери — тази картина бе претърпяла много изменения. От камерата му кадърът се подаваше в предавателя на „Аурига“ и се излъчваше право към „Лагранж“, на петдесет хиляди километра над тях. Там го извличаха от космоса, усилваха го стотици пъти и го отправяха към Земята, за да го приеме някой от релейните спътници. След това преминаваше през йоносферата — най-трудните стотина километра — до сградата на „Интерпланет“, където всъщност започваше истинското предаване — съединяваха се непрекъснато звуци, образи и електрически импулси, които осведомяваха и развличаха човечеството.
И ето че образът, след като е преминал през ръцете на режисьорите, отдела за специални ефекти и помощник — инженерите, се връщаше на мястото, откъдето бе тръгнал, предаван по цялата страна, обърната към Земята от мощния предавател на „Лагранж II“ и по обратната страна от „Лагранж I“. За да премине разстоянието от телевизионната камера на Жул до джобния му телевизор, той бе пропътувал три четвърти милион километра.
Жул се замисли дали си заслужава труда. Хората се замисляха над този въпрос още от времето, когато беше изобретена телевизията.
Глава двадесет и първа
Лорънс забеляза „Аурига“ още докато бяха на петнадесет километра от кораба, а и нямаше как да не го види, тъй като отблясъците на слънчевата светлина играеха по метала и пластмасата.
„Това какво е, дявол да го вземе?“ — запита се той и веднага си отговори.
Явно беше космически кораб и Лорънс си спомни чутите неясни слухове, че никаква агенция е наела кораб за полет до планината. Но това не го засягаше, макар че по едно време и той обмисли възможността да стовари там оборудване, за да избегне бавното пренасяне през морето. За съжаление планът се оказа неизпълним. Нямаше сигурна площадка за кацане под петстотин метра над „морското равнище“. Толкова удобната на Спенсър тераса беше на твърде голяма височина, за да се използува.
Главният инженер не остана очарован от факта, че от хълмовете телескопичните обективи ще следят всяко негово движение. Но не можеше нищо да направи. Вече бе отхвърлил молбата да поставят камера на скутера — за огромно облекчение на „Интерпланет нюз“ (макар Лорънс да не го знаеше) и за крайно огорчение на другите агенции. Но след това помисли, че може би ще е полезно, ако само на няколко километра има кораб. Щяха да разполагат с допълнителен канал за връзка, а вероятно щяха да могат да то използуват и за друго. Биха могли да настанят хора в него, докато докарат иглутата.
Къде беше ориентирът? Трябваше вече да се вижда! За миг Лорънс с ужас помисли, че е паднал и се е зарил в праха. Ще намерят „Селена“, но ще се забавят, разбира се, пет-десет минути, когато всяка секунда е от жизнено значение.