Бавно и несигурно се изправи на крака и тръгна към източника на звука. Точно стигна до мястото, когато от тавана се посипа прах, избухнаха електрически искри и главното осветление загасна.
За щастие останаха да светят аварийните лампи. Бяха необходими няколко секунди, за да се пригоди зрението му към слабата червеникава светлина. И тогава видя, че през покрива се подава метална тръба. Тя се придвижи бавно надолу, навлезе на половин метър в кабината и спря.
Зад него някой говореше по радиото и Пат съзнаваше, че му съобщават нещо важно. Опита се да разбере какво говорят, докато нагласяваше гаечния ключ към сондата и го затягаше.
— Не отвинтвайте сондата, докато не ви кажем — произнесе далечният глас. — Нямахме време да монтираме обратен вентил, така че откъм нашия край тръбата е отворена за вакуума. Ще ви съобщим, щом бъдем готови. Повтарям — не отвинтвайте сондата, докато не ви кажем.
На Пат му се прииска да не го безпокоят. Знаеше точно какво да прави. Ако наблегне с цялата си сила върху дръжката на ключа… ей така… сондата ще се отвърти и той отново ще вдъхне чист въздух.
Защо не помръдваше? Опита още веднъж.
— За бога — обадиха се по радиото. — Веднага спрете! Още не сме готови! Ще изпуснете целия си въздух!
„Чакай — помисли Пат, без да обръща внимание на опитите да го отвлекат. — Тук има нещо нередно. Всеки винт може да се върти на така или на така. Ами ако го затягам, вместо да го отвивам?“
Всичко му се виждаше изключително сложно. Погледна дясната си ръка, после лявата, но това не му помогна. (Нито оня глупак, дето викаше по радиото.) Можеше да опита в обратната посока и да види какво ще стане.
Бавно и тържествено той направи пълен кръг около тръбата, като я прегръщаше с едната си ръка. Когато стигна до ключа от другата страна, той го хвана с две ръце, за да не падне. За миг остана отпуснат на него с наведена глава.
— Вдигни перископа! — промърмори той. А какво ли означаваше този израз? Не знаеше, но го бе чувал някъде и му се стори подходящ.
Все още разсъждаваше върху въпроса, когато сондата започна да се отвинтва от тежестта му — леко и плавно.
На петнадесет метра над него главният инженер Лорънс и помощниците му за миг се парализираха от ужас. Това никой не бе могъл да го предвиди. Бяха взели пред вид стотици други възможности, но не и това.
— Коулмън, Мацуи! — викна Лорънс. — Свържете кислородния шланг, за бога!
Дори докато викаше, разбра, че те бъде твърде късно. Трябваше да се поставят още две съединения, преди да се свърже кислородният шланг. И, разбира се, и двете бяха с винтова резба, а не с бързо съединяващи се приспособления. Дребна подробност, която при хиляди случаи нямаше да е от значение, но сега от нея зависеше животът или смъртта на хората.
Пат продължаваше да се влачи в кръг около тръбата, като тикаше пред себе си дръжката на гаечния ключ. Дори и при сегашната му слабост той не оказваше никакво съпротивление. Сондата се бе отвинтила вече на два сантиметра… след няколко секунди щеше да падне…
Оставаше съвсем малко. Пат чуваше вече слабо съскане, което с отвъртането на сондата се засилваше непрекъснато. Това, разбира се, беше от навлизащия в кабината кислород. След няколко секунди ще може отново да диша и всички неприятности ще останат зад гърба му.
Съскането премина в зловещо свистене и за пръв път Пат се усъмни дали постъпва правилно. Спря, погледна ключа и се почеса по главата. Забавената му мисъл не успя да открие никаква грешка в действията му. Ако в този миг по радиото му дадяха указания, вероятно щеше да се подчини, но горе се бяха отказали от опитите да го вразумят.
Отново на работа (от години не бе имал такъв махмурлук). Още веднъж бутна ключа и когато сондата се отвинти, Пат падна по лице на пода.
В същия миг кабината отекна от оглушителен вой и могъща въздушна струя разпръсна всички листове хартия като есенни листа. Охладеният от внезапното разширение въздух изля влагата си в гъста мъгла. Пат се обърна по гръб, осъзнал най-после какво се бе случило, но мъглата го заслепи.
За опитния слух на космонавта този звук означаваше само едно и го подтикна автоматично към действие. Трябваше да намери плосък предмет, за да запуши отверстието — всичко щеше да свърши работа, стига да беше достатъчно здраво.
Огледа се трескаво в червената мъгла, която се разреждаше, тъй като вакуумът на космоса я изсмукваше. Шумът го оглушаваше. Невероятно беше такава тънка тръба да издава толкова мощен писък. Пат се запрепъва в спящите си спътници, като се държеше за седалките, и почти загубил надежда, когато видя отговора на молитвите си. На пода лежеше захвърлена, разтворена дебела книга. „Не бива така да се отнасят с книгите“, помисли Пат, но остана доволен от тази небрежност. В противен случат едва ли щеше да забележи книгата.