— Ще се оправим — отвърна той, като се наведе над следващия пациент.
— Бях забравил този способ — каза Макензи.
Едва ли случайно Пат се отправи най-напред към Сю и започна да вдъхва в устните й по стария и много ефикасен метод „уста в уста“. Но в интерес на справедливостта той не се забави при нея, след като разбра, че започва да диша нормално. Тъкмо се канеше да се заеме с третия си пациент, когато по радиото отново се разнесе отчаян призив.
— Ало, „Селена“… чува ли ме някой?
Пат почти веднага грабна микрофона.
— Говори Харис, всичко е наред. Прилагаме изкуствено дишане на пътниците. Нямам време за повече приказки. Ще ви повикам по-късно. Ще оставя приемателя включен. Съобщавайте ни какво става.
— Слава богу, че всичко е наред. Бяхме ви отписали. Здравата ни уплашихте, когато отвинтихте сондата.
Докато слушаше гласа на главния инженер и в същото време вдъхваше кислород в кротко спящия мистър Редли, Пат не желаеше да му припомнят тази случка. Знаеше, че каквото и да се случи, цял живот нямаше да си прости. И все пак така бе станало по-добре. По-голямата част от разваления въздух бе изтекъл от „Селена“ през тревожната минута на декомпресия. Дори и да беше продължило повече, нямаше да е страшно, защото кабина с такива размери щеше да изгуби много въздух през тръба с диаметър само четири сантиметра едва след две или три минути.
— Слушайте — продължи Лорънс. — Тъй като сте доста прегрети, ние ви подаваме кислорода толкова охладен, колкото смятаме, че е безопасно. Обадете се, ако стане твърде студено или сухо. След пет-десет минути ще спуснем и втората тръба, тогава ще разполагаме със затворена верига и ще поемем напълно климатизацията на кабината. Ще насочим тръбата към задната част веднага щом придвижим платформата на няколко метра. Вече се движим. Ще ви повикам след минута.
Пат и физикът продължиха да действуват, докато продухаха застоялия въздух от дробовете на всички пътници. След това напълно изтощени, но изпълнени от радостта на хора, които виждат щастливия край на трудното изпитание, те се отпуснаха на пода и зачакаха втората сонда да пробие покрива.
След десет минути я чуха да се удря във външния корпус малко пред въздушния шлюз. Когато Лорънс се обади, за да попита за разположението й, Пат потвърди, че този път няма никакви пречки.
— И не се безпокойте — прибави той. — Няма да се докосна до тая сонда, преди да ми наредите.
Беше вече толкова студено, че двамата с Макензи отново облякоха горните си дрехи и завиха с одеяла спящите пътници. Но Пат не поиска да спрат охлаждането. Докато не стане опасно, колкото е по-студено, толкова по-добре. И освен това при толкова внезапно спадане на температурата вероятно собствените им пречистватели ще заработят отново.
Когато втората тръба пробие покрива, ще бъдат двойно подсигурени. Хората от платформата ще имат възможност да ги снабдяват неограничено с въздух, а ще разполагат и със собствени запаси за няколко часа, дори за цяло денонощие. Вероятно им предстоеше още дълъг престой под праха, но опасността бе отминала.
Освен, разбира се, ако Луната не им бе подготвила нови изненади.
— Е, мистър Спенсър — каза капитан Ансън, — изглежда, че успяхте с предаването.
След напрежението на последните часове Спенсър се чувствуваше изтощен не по-малко от хората върху платформата на два километра под него. Виждаше ги върху екрана на монитора. Те явно почиваха — както могат да почиват хора в скафандри.
Всъщност изглеждаше, че петима от тях се опитват да поспят и бяха избрали необичаен, но разумен начин за разрешаване на този проблем. Лежаха край платформата, потънали до половината в праха подобно на плаващи гумени кукли. Спенсър не се бе сетил, че скафандърът има прекалено голяма плаваемост, за да потъне в това вещество. Слизайки от платформата, петимата техници не само бяха намерили несравнимо удобни легла, но и оставиха повече работно място за другите.
Останалите трима спасители бавно се движеха по платформата, проверяваха и регулираха уредите — по-специално големия, четвъртит пречиствател на въздуха и съединените с него сферични балони. При максимално оптическо и електронно усилване камерата можеше да се доближи на десет метра до съоръженията… толкова близо, че почти се виждаха стрелките на измервателните уреди. Дори при средно увеличение се различаваха двете тръби, които се спущаха отстрани на платформата и се свързваха с невидимата „Селена“.
Спокойната и мирна сцена беше в пълен контраст с гледката от преди един час. Но нямаше какво да се направи, преди да пристигне следващият товар съоръжения. И двата скутера се бяха върнали в Порт Рорис. Сега там се бе съсредоточила цялата трескава дейност, тъй като инженерите и техниците изпробваха и монтираха необходимите съоръжения, с чиято помощ се надяваха да достигнат до „Селена“. Нужен им бе поне още един ден, за да приготвят всичко. Междувременно — ако не се случеше нещо непредвидено — Морето на жаждата щеше да се къпе необезпокоявано в светлината на утринното слънце, а камерата щеше да преустанови прехвърлянето на нови кадри през космическото пространство.