От разстояние една и половина светлинни секунди гласът на режисьора се разнесе в командната кабина на „Аурига“:
— Чудесна работа свършихте, Морис и Жул. Ще продължим да записваме изображението, в случай че при вас стане нещо, но няма да предаваме на живо до емисията на новини в шест часа.
— Как мина предаването?
— Изключително. А се получи и нещо неочаквано — всеки смахнат изобретател, който някога се е опитвал да вземе патент за някой боклук, сега се е втурнал да предлага идеи. Събрахме няколко такива и ще ги пуснем в шест и петнадесет. Ще бъде забавно.
— Кой знае, може някой да предложи нещо, което заслужава внимание.
— Съмнявам се. По-разумните няма и да се приближат до програмата ни, когато видят как ще се оправим с другите.
— Защо, какво ще ги правите?
— Предложенията им ще разглежда вашият учен приятел доктор Лоусън. Направихме репетиция, той живи ги дере.
— Не е мой приятел — възрази Спенсър. — Виждал съм го само два пъти. Първия път разменихме десетина думи, а втория заспа в ръцете ми.
— Колкото и да не е за вярване, оттогава той напредна доста. Ще го видите след… да, четиридесет и пет минути.
— Ще почакам. Всъщност интересува ме само какво възнамерява да направи Лорънс. Даде ли някакви изявления? Сега не е вече под такова напрежение и вероятно ще успеете да се свържете с него.
— Все още е много зает и отказва да говори. Струва ни се, че Техническият отдел още не е взел окончателно решение. В Порт Рорис изпитват всевъзможни устройства и докарват съоръжения от цялата Луна. Ще ви съобщим, ако научим нещо ново.
Същински парадокс беше, но Спенсър смяташе това за напълно нормално, че когато отразяваш подобно събитие, често нямаш представа за цялостната картина. Дори и когато си в центъра на събитието. Той беше търкулнал снежната топка, но тя му се бе изплъзнала от ръцете. Вярно, че двамата с Жул предаваха най-важните кадри — или поне така щеше да бъде, когато действията отново се съсредоточаха при тях, — но общата картина се оформяше в информационните центрове на Земята и в Клавий сити. Искаше му се да остави Жул и да отиде в главната квартира.
Беше невъзможно, разбира се, но дори и да успееше, скоро щеше да съжалява. Защото това не представляваше само върхът на кариерата му; Спенсър подозираше, че за последен път отразява събитие от самото място. Чрез собствения си успех той невъзвратимо се бе обрекъл на служебно кресло или в най-добрия случай на място пред пулта с монитори в Клавий сити.
Глава двадесет и трета
На борда на „Селена“ продължаваше да е все така тихо, но сега тишината не вещаеше смърт, а беше тишина на сън. Скоро всички тези хора щяха да се събудят и да посрещнат деня, който малко от тях наистина бяха очаквали да видят.
Пат Харис с труд се крепеше върху облегалката на една седалка и поправяше кабела за осветлението над главата си. Щастие бе, че сондата не бе пробила тавана на пет милиметра по-наляво, защото тогава щеше да скъса и проводника за радиото и работата щеше да бъде значително по-трудна.
— Включете прекъсвач номер три, докторе — извика той, като обвиваше кабела с изолирбанд. — Трябва вече да проработи.
След червеникавия полумрак централното осветление светна със заслепяващ блясък. В същото време се разнесе внезапен експлозивен шум, толкова неочакван и тревожен, че събори Пат от нестабилната му опора.
Но още преди да стъпи на пода, той разбра какво е. Някой беше кихнал.
Пътниците започваха да се събуждат, а той вероятно бе преохладил малко кабината, защото беше много студено.
Помисли си кой ли ще се събуди пръв. Надяваше се да е Сю, за да си поговорят поне известно време, без да ги прекъсват. След всичко, което бяха изживели заедно, присъствието на доктор Макензи не му се струваше пречка… макар че Сю едва ли щеше да се съгласи с него.
Някой се размърда под едно от одеялата. Пат се втурна да му помогне, но се спря и промърмори: „Ох, не!“
Е, на човек не може във всичко да му върви и капитанът трябваше да изпълнява дълга си при всякакви обстоятелства. Той се наведе над мършавата фигура, която се опитваше да се надигне, и запита загрижено: