— Как се чувствувате, мис Морли?
Това, че бе попаднал в лапите на телевизията, беше и добро, и лошо за доктор Лоусън. Самочувствието му се бе повишило, защото се беше убедил, че светът, който той винаги си даваше вид, че презира, наистина се интересуваше от специализираните му познания и способности. (Той не съзнаваше колко бързо щяха да го забравят, щом приключеше инцидентът със „Селена“.) Бе получил възможност да сподели искреното си увлечение към астрономията, малко избледняло от живота му сред астрономи. В същото време печелеше добри пари.
Програмата, в която участвуваше обаче, бе сякаш специално подготвена, за да затвърди отдавнашното му убеждение, че хората, които не са грубияни, са глупаци. Но това едва ли беше грешка на „Интерпланет нюз“, тъй като агенцията не можеше да устои на изкушението да запълни дългите промеждутъци, когато на платформата не се вършеше нищо.
Фактът, че Лоусън беше на Луната, а жертвите му на Земята, водеше до незначителни технически проблеми, които телевизионните техници отдавна бяха разрешили. Програмата не можеше да се предава „на живо“. Трябваше да се запише, а неприятните промеждутъци от две секунди и половина, докато радиовълните пътуваха от планетата до спътника и обратно, да се очистят. Те щяха да спъват изпълнителите — и по този въпрос не можеше нищо да се направи, — но след като опитният редактор обработеше лентата, зрителят нямаше да разбере, че участниците в обсъждането, което наблюдаваха, са раздалечени на четиристотин хиляди километра.
Главният инженер Лорънс слушаше програмата, легнал по гръб в Морето на жаждата и загледан в празното небе. За пръв път от дълги часове насам му се отдаваше възможност да си почине, но мислите му не го оставяха да заспи. Всъщност той не се бе научил да спи в скафандър и не виждаше защо сега трябва да започва, след като първото иглу вече бе на път от Порт Рорис. Когато го докарат, ще има възможност да се разположи сред заслужено и крайно необходимо удобство.
Въпреки твърденията на производителите, никой не може да работи ефикасно в скафандър за повече от двадесет и четири часа — поради няколко очевидни и няколко не толкова очевидни причини. След едно денонощие заточение в скафандъра човек например започваше да изпитва отвратителния „космонавтски сърбеж“ по гръбнака и дори по по-недостъпни места. Лекарите твърдяха, че става въпрос за чисто психологично явление и няколко космически лекари носиха героично скафандри в продължение на една седмица, за да го докажат. Но тяхната демонстрация не отстрани заболяването.
Митологията на скафандрите беше обширна, сложна и често непристойна, изпъстрена със собствени термини. Никой не знаеше точно защо един известен модел от седемдесетте години на двадесети век се наричаше „Желязната девица“, но всеки космонавт с удоволствие би обяснил защо „Модел XIV“ от 2010 година се наричаше „Стая на мъченията“. Но не беше вярно, че моделът е бил конструиран от жена инженер и садист, решила жестоко да си отмъсти на противния пол.
Лорънс лежеше удобно в своя скафандър и слушаше въодушевените любители да излагат предложенията си. Имаше някаква възможност, макар и съвсем малка, някой от тези „смели мислители“ да предложи нещо полезно. Виждал бе и преди да се случва, затова ги слушаше значително по-търпеливо от доктор Лоусън, който явно никога нямаше да се научи да се отнася снизходително към глупаците.
Лоусън току-що бе разгромил един любител инженер от Сицилия, който искаше да издуха праха с разположени по съответен начин реактивни двигатели. Предложението приличаше на всички останали — дори в проекта да нямаше грешки от научен характер, повечето планове се разпадаха при практически подход към тях. Прахът можеше наистина да се издуха, ако се разполага с неограничен запас въздух. Докато се лееше обилният поток италиано-английска реч, Лоусън бързо бе направил необходимите изчисления.
— Аз пресметнах, синьор Гузали — каза той, — че за да получите достатъчно широка шахта, ще ви трябват поне пет тона въздух в минута. Напълно невъзможно е да се превозят такива количества до мястото на аварията.
— Но може въздухът да се събира и да се използува отново!
— Благодаря ви, синьор Газули — прекъсна го решителният глас на водещия предаването. — Следващият е мистър Робъртсън от Лондон, Онтарио. Какво е вашето предложение, мистър Робъртсън?
— Предлагам прахът да се замрази.
— Почакайте — възрази Лоусън. — Как може да се замрази прах?
— Най-напред трябва да се напои с вода. След това в него ще се забият замразяващите тръби и цялата маса ще се превърне в лед. Така прахът ще може лесно да се пробива.