— Идеята е интересна — призна Том неохотно. — Поне не е толкова налудничава като някои от предишните. Но ще ни бъде необходимо огромно количество вода. Не забравяйте, че корабът се намира на петнадесет метра под повърхността…
— Колко прави това във футове? — попита канадецът с глас, който даваше да се разбере, че е отявлен противник на метричната система.
— Петдесет фута, както навярно ви е добре известно. Ще трябва да получите колона с диаметър поне един метър — един ярд, — за това ще трябва приблизително петнадесет по десет на квадрат, по десет на четвърта кубически сантиметра, а това прави… ами да, петнадесет тона вода. Но при положение, че изключим разхищенията. В действителност ще бъде необходимо няколко пъти по-голямо количество. Може би ще потрябват стотици тонове. А колко предполагате, че ще тежи замразителната система?
Лорънс беше впечатлен. За разлика от много учени, които познаваше, Том бързо схващаше същината, а и бързо изчисляваше. Обикновено когато някой астроном или физик правеше набързо изчисления, при първия опит грешеше с десетици, дори със стотици. Доколкото Лорънс можеше да прецени, Том Лоусън веднага получаваше точен отговор.
Канадският привърженик на замразяването продължаваше да защищава проекта си, докато го изключиха от програмата и го замениха с един джентълмен от Африка, който предлагаше противоположно средство — топлина. Той искаше да използува огромно вдлъбнато огледало, с което да фокусира слънчевата светлина върху праха и да го разтопи в компактна маса.
Том явно се сдържаше с голямо усилие. Привърженикът на слънчевата пещ беше един от онези упорити самоуки „специалисти“, които отказваха да признаят, че могат да сгрешат в изчисленията. Спорът беше в разгара, когато много по-отблизо в програмата се намеси друг глас.
— Скутерите идват, мистър Лорънс.
Лорънс седна в праха и се качи върху платформата. Щом нещо вече се виждаше, значи беше много близо. Да, виждаха се „Скутер I“ и „Скутер III“, който бе извършил трудното и скъпо струващо пътешествие от Езерото на теченията — по-малко подобие на Морето на жаждата върху обратната страна. Пътешествието само по себе си беше истински подвиг, който щеше да остане неизвестен освен за шепа хора.
Всеки от скутерите теглеше по две шейни, отрупани с оборудване. Когато спряха до платформата, най-напред разтовариха големия контейнер с иглуто. Винаги беше интересно да се наблюдава как се надува иглу, но Лорънс никога с повече нетърпение не бе очаквал тази гледка. (Той решително страдаше от „сърбеж на космонавта“.) Целият процес беше напълно автоматичен. Трябваше да се счупи пломбата, да се натиснат два отделни лоста — за предпазване от опасността за случайно задействуване — и да се почака.
Не се наложи да чакат дълго. Страните на контейнера паднаха и откриха плътно, спираловидно нагъната маса сребриста тъкан. Тя се раздвижи като живо същество. На времето Лорънс бе наблюдавал как от какавида излиза пеперуда със смачкани крила — двата процеса си приличаха. Но на пеперудата й бе необходим един час, за да достигне пълното си освобождение и да се появи в цялото си величие, а иглуто се разгъваше само за около три минути. Докато помпата подаваше въздух в отпуснатата обвивка, тя се разширяваше и затвърдяваше с внезапни тласъци, последвани от периоди на бавно раздуване. Вече бе достигнала на височина около един метър и се разширяваше по-скоро встрани, отколкото нагоре. Когато достигна пределната си ширина, иглуто отново започна да расте на височина и въздушният шлюз изскочи от централния купол. На човек му се струваше, че операцията трябва да се придружава от силно съскане, имаше нещо нередно, че протича в пълна тишина.
Иглуто достигна почти окончателните си размери и стана ясно, че му бяха дали единственото възможно наименование. Макар снежните къщи на ескимосите да бяха предназначени да ги пазят от напълно различна (но също толкова враждебна) среда, те имаха точно същата форма. Сходството на техническите проблеми бе довело до еднаквост в решението.
За монтиране на допълнителните съоръжения бе необходимо значително повече време, отколкото за надуване на иглуто, защото всичко — койките, столовете, масите, шкафовете, електронните съоръжения — трябваше да се вкара през въздушния шлюз. Някои от по-големите предмети едва минаваха през него, тъй като бяха проектирани с точност до сантиметри. Но най-после от вътрешността на купола се разнесе глас по радиото:
— Готово. Влизайте!
Лорънс не се забави да приеме поканата. Започна да откача свръзките на скафандъра още докато беше във външния отсек на двустепенния шлюз, и свали шлема веднага щом през сгъстяващата се атмосфера чу гласове от вътрешността на купола.