Беше прекрасно отново да си свободен, да можеш да се движиш, да се чешеш, да разговаряш лице с лице с другите. В тясната като ковчег тоалетна душът премахна миризмата на скафандъра и той отново се почувствува достоен за човешко общество. После облече къси панталони — тъй като в иглуто не се обличаше друго — и седна да заседава с помощниците си.
С тази пратка бяха докарани повечето от поръчаните съоръжения. Останалото щеше да пристигне със „Скутер II“ до няколко часа. Докато проверяваше списъците на доставките, той се почувствува отново господар на положението. Ако не стане нова катастрофа, кислородът е осигурен. Долу водата е на привършване, но той лесно ще им достави. По-трудно беше с храната, но ставаше въпрос само за начина на опаковане. Централното снабдяване бе доставило шоколад, сушено месо, сирене и дори продълговати кифли, пакетирани в широки три сантиметра цилиндри. Веднага ще ги пусне по въздухопроводите и с това ще повиши значително духа на „Селена“.
По-съществени бяха препоръките на неговия мозъчен тръст, изложени в десетина чертежа и лаконичен доклад от шест страници. Лорънс го изчете много внимателно, като от време на време кимваше в знак на съгласие. Сам бе стигнал до същите основни заключения и смяташе, че друг начин на действие нямаше.
Каквото и да се случеше с пътниците й, „Селена“ бе извършила последното си пътешествие.
Глава двадесет и четвърта
Вихърът, който през тръбата бе помел „Селена“, изглежда, беше отнесъл със себе си не само застоялия въздух. Когато си припомни първите дни, прекарани под праха, комодор Ханстен осъзна, че след първоначалния смут често бе настъпвало трескаво, дори истерично настроение. В стремежа си да повдигнат духа, те понякога бяха прекалявали с престорената веселост и детинските забавления.
Сега всичко това беше минало и причините бяха лесноразбираеми. Фактът, че спасителите работят само на няколко метра от тях, обясняваше нещата, но само отчасти. Спокойствието, което ги бе обзело, произтичаше от срещата им със смъртта. След такава среща вече нищо не можеше да бъде същото. От егоизма и страхливостта не беше останало и пепел.
Никой не разбираше това по-добре от Ханстен. Много пъти преди бе наблюдавал подобно явление — когато екипажът на някой космически кораб се изправяше пред смъртна опасност в далечните простори на Слънчевата система. Макар да не беше склонен към философски разсъждения, в космоса той бе имал много време да мисли. Понякога си задаваше въпроса дали в действителност хората не търсят опасности, защото само така могат да намерят другарството и солидарността, към които несъзнателно се стремят.
Със съжаление щеше да се сбогува с всички тези хора, да, дори с мис Морли, която сега проявяваше толкова такт и любезност, колкото й позволяваше характерът. Фактът, че мисли напред в бъдещето, доказваше увереността му. Разбира се, човек никога не бива да е напълно уверен, но положението изглеждаше безопасно. Никой не знаеше как точно главният инженер Лорънс възнамерява да ги извади, но проблемът всъщност се състоеше само в избор на най-подходящия метод. Отсега нататък заточението им представляваше само неудобство, а не опасност.
Тъй като от въздухопровода започнаха да падат цилиндрите с храна, дори и неудобството не бе голямо. Макар да не ги заплашваше гладна смърт, напоследък храната им бе станала еднообразна и се бе наложило да пестят водата. Но вече няколкостотин литра бяха налети в почти празните резервоари.
Странно, че комодор Ханстен, който обикновено предвиждаше всичко, не си бе задал простия въпрос: „Какво е станало с водата от цистерните на «Селена»?“ Макар да обмисляше някои по-неотложни проблеми, той трябваше да обърне внимание и на допълнителното тегло, което им натоварваха на борда. Но се сети за него едва когато вече беше твърде късно.
За недоглеждането вина имаха и Пат Харис, и главният инженер Лорънс. Единственият пропуск в чудесно изпълнения план. Но този пропуск естествено беше достатъчен, за да го провали.
Инженерният отдел на обърнатата към Земята страна продължаваше да работи бързо, но вече не се състезаваше със стрелките на часовника. Имаше време да се направят макети на кораба, да се потопят в праха на морето недалеч от Порт Рорис и да се изпробват различни начини да се влезе в тях. Съветите — разумни и всякакви други — продължаваха да ги заливат, но вече никой не им обръщаше внимание. Подходът бе определен и в него нямаше да се нанасят никакви изменения, освен ако се сблъскаха с неочаквани пречки.