Втората секция легна върху първата и бе изравнена. Съединиха ги и Лорънс отново даде нареждане за спускане.
Съпротивлението на праха се увеличаваше, но кесонът продължаваше да потъва безпрепятствено под собствената си тежест.
— Осем метра — отбеляза Лорънс, — а това означава, че сме минали половината разстояние. Давайте третата секция.
След нея оставаше само още една — макар Лорънс за всеки случай да бе подготвил и една резервна. Той изпитваше искрен страх от възможностите на морето да поглъща оборудването. Досега бяха загубили само няколко болта и гайки, но ако тази част от кесона се откачеше от куката, щеше да потъне за миг. Макар и да не потънеше надълбоко, особено ако се удареше в повърхността странично, нямаше възможност да я извадят, дори и да се намираше само на два метра дълбочина. Не разполагаха с време да спасяват спасителното си оборудване.
Третата секция започна да потъва, като се движеше много по-бавно. Но все пак се движеше и след няколко минути, ако не им изменеше щастието, щяха да допрат до покрива на кораба.
— Потъна на дванадесет метра — съобщи Лорънс. — Вече сме само на три метра над вас, „Селена“. Всеки миг ще ни чуете.
Наистина ги чуваха и звукът действуваше успокоително. Преди повече от десет минути Ханстен бе забелязал вибрациите на тръбопровода за подаване на кислород, когато кесонът се бе опрял в него. По това можеше да се разбере кога спира и започва отново да се движи.
Отново усетиха вибрацията; този път от покрива се посипа прах. Двата въздухопровода бяха изтеглени, така че в кабината се подаваха около двадесет сантиметра, а отверстията, през които минаваха, бяха замазани с бързо съхнещ цимент, който се намираше сред аварийните запаси на всеки космически кораб. Изглеждаше, че замазката се разкъртва, но падащият прах беше твърде малко, за да предизвика тревога. Въпреки това Ханстен сметна за необходимо да го каже на капитана, който вероятно не го бе забелязал.
— Странно — каза Пат, като гледаше подаващата се тръба. — Циментът би трябвало да издържи, дори и тръбата да вибрира.
Той се качи върху една седалка и огледа тръбата внимателно. После, без да каже нищо, слезе на пода, озадачен и доста разтревожен.
— Какво става? — запита тихо Ханстен. Познаваше достатъчно Пат, за да чете по лицето му като в книга.
— Тръбата се измъква през покрива — отвърна Пат. — Някой горе на платформата работи доста небрежно. Откакто я замазах, тръбата се е скъсила поне с един сантиметър. — Внезапно млъкна ужасен. — Господи — прошепна той, — ами ако вината е у нас… представете си, че продължаваме да потъваме!
— Какво от това? — каза спокойно комодорът. — Напълно естествено е прахът да продължава да уляга под нас от тежестта ни, но това не означава, че съществува опасност. Ако съдим по тръбата, потънали сме на един сантиметър за двадесет и четири часа. При необходимост ще удължат тръбопроводите.
Пат се засмя засрамено.
— Разбира се, така е. Трябваше сам да се досетя. Сигурно сме потъвали през цялото време, но едва сега го установяваме. Все пак добре ще е да докладвам на мистър Лорънс, вероятно ще се отрази върху изчисленията му.
Пат се запъти към предната част на кабината, но не успя да стигне до целта си.
Глава двадесет и пета
На природата са й били необходими милиони години, за да устрои клопката, с която повлече „Селена“ в дълбините на Морето на жаждата. Втория път корабът попадна в капан, който сам си бе приготвил.
Тъй като конструкторите не трябваше да се съобразяват с всеки грам излишно тегло или да предвиждат по-дълги от няколко часа пътувания, те не бяха оборудвали „Селена“ с ония нови, сложни устройства, с които цялата вода на космическите кораби се обработваше за повторно използуване. Нямаше нужда да се пазят запасите така пестеливо както на космическите кораби. Малкото количество вода, което обикновено се използваше и произвеждаше на борда, просто се изхвърляше.
През последните пет дни няколко стотици килограма течност и пара бяха изтекли от „Селена“ и незабавно погълнати от зажаднелия прах. Преди много часове прахът в непосредствена близост до отходните отверстия се бе наситил и превърнал в кал. Процеждайки се по множество каналчета, водата бе подкопала околния прах. Тихо и бавно корабът отмиваше основата, върху която лежеше. Лекият тласък на приближаващия се кесон бе довършил останалото.
На платформата първият признак за наближаващата катастрофа бе святкането на червената предупредителна лампа върху таблото на въздухопречиствателната инсталация, придружено от оглушителния вой на радиосирената, който се разнесе по всички честоти на скафандрите. Воят престана веднага щом дежурният техник натисна прекъсвача, но червената лампа продължи да святка.