Един поглед върху приборите показа на Лорънс каква е причината за тревогата. И двата въздухопровода вече не бяха свързани със „Селена“. Пречиствателната инсталация вкарваше през единия провод кислород в морето и, още по-лошо, през другия засмукваше прах. Лорънс в първия миг си помисли колко ли време ще им отнеме почистването на филтрите, но веднага забрави за това и незабавно се зае да вика „Селена“.
Нямаше отговор. Опита всички честоти на кораба, без да чуе дори някаква въздишка. Морето на жаждата оставаше непроницаемо и за звуковете, и за радиовълните.
„Загинаха — каза си той. — Всичко свърши. Малко оставаше, но просто не успяхме. А ни трябваше само още един час…“
Какво ли се бе случило? Може би корпусът не бе издържал налягането на праха и се бе пропукал. Не, това не беше много вероятно. Вътрешното налягане нямаше да го допусне. Сигурно е ново пропадане; без да е уверен, стори му се, че усети под краката си лек трус. Още отначало бе предвидил подобна опасност, но не виждаше начин да я предотвратят. Бяха поели този риск и „Селена“ загуби.
Когато „Селена“ започна да пропада, нещо сякаш подсказа на Пат, че това свличане е по-различно от първото. Корабът се раздвижи значително по-бавно, а извън корпуса се дочу някакво скриптене, което дори в този миг на отчаяние порази Пат; това съвсем не беше шум, който прахът можеше да издава.
Въздухопроводите над главите им започнаха да се измъкват. Но не се изплъзваха гладко, защото кърмата на кораба потъваше по-бързо и той силно се наклони назад. Чу се шум от пропукване на покрива, тръбата през въздушния шлюз се откъсна и изчезна. Веднага в кабината се посипа плътна струя прах и щом достигна пода, се разпръсна в задушаващ облак.
Комодор Ханстен се намираше най-близо и пръв стигна до отверстието. Той смъкна ризата си, бързо я смачка на топка и я натика в отвора. Докато се мъчеше да спре струята, прахът се стичаше във всички посоки. Ханстен почти бе успял да затвори пробива, когато се откърти и предната тръба. За втори път се скъса кабелът и главното осветление загасна.
— Аз ще се оправя! — викна Пат.
Миг след това той също остана без риза и започна да се бори със струята, която нахлуваше през отвора.
Стотици пъти бе плавал по Морето на жаждата, но досега прахът не бе докосвал кожата му. Сивата пудра проникна в носа и очите му, почти го задушаваше и ослепяваше. Макар да беше сух като праха от гробниците на фараоните — по-сух дори, защото беше милиони пъти по-стар от праха в пирамидите, — той беше мазен като сапун. Докато се бореше с него, Пат си помисли, че единствената по-страшна смърт от удавянето е да те погребат жив.
Когато потокът отслабна до малка струйка, той разбра, че поне засега е избягнал тази съдба. При ниското притегляне на Луната не беше трудно да се преодолее налягането на петнадесет метра прах, въпреки че въпросът щеше да бъде друг, ако отверстията в тавана бяха значително по-широки.
Пат изтърси праха от главата и раменете си и предпазливо отвори очи. Поне отново виждаше. Трябваше да се благодарят на аварийното осветление, макар да беше слабо. Запушил другия отвор, комодорът спокойно пръскаше вода от една картонена чаша, за да улегне прахът. Примитивната техника се оказа забележително ефикасна и все още хвърчащият прах бързо се превърна в кални локви по пода.
Ханстен вдигна очи и срещна погледа на Пат.
— Е, капитане — подхвърли той, — имате ли някаква теория?
„Понякога — помисли Пат — олимпийското спокойствие на комодора е почти влудяващо.“
Искаше му се да го види поне веднъж да се разтревожи. Не, това не беше вярно. Просто в един миг изпита завист, дори ревност — разбираемо, но недостойно за него чувство. Трябваше да се засрами и наистина изпита срам.
— Не зная какво се случи — отвърна той. — Може би хората горе ще ни кажат.
С труд стигна до седалката на пилота, защото корабът се бе наклонил под ъгъл от около тридесет градуса. Когато седна пред радиостанцията, Пат бе обзет от някакво вцепеняващо отчаяние, много по-силно от това, което бе изпитал след първото потъване, от някакво примирение — почти суеверно убеждение, че боговете са срещу тях и по-нататъшната борба е безполезна.
Увери се в това, когато включи радиостанцията и откри, че не работи. Нямаше ток. Този път тръбата бе прекъснала всички кабели.
Пат бавно се завъртя на седалката. Двадесет и един души го гледаха и очакваха да чуят какво е станало. Но той не забелязваше другите, защото Сюзън го наблюдаваше и той виждаше само нейното лице. По него се четеше загриженост и готовност, но дори и сега липсваше дори намек за страх. Докато я гледаше, отчаянието му сякаш се разтопи. Почувствува прилив на сила, дори на надежда.