— Да пукна, ако разбирам какво става — заяви той. — Но съм сигурен в едно — още не сме загубени, до края остават поне няколко светлинни години. Вероятно сме потънали още малко, но нашите приятели на платформата скоро ще се доберат до нас. Малко ще се забавят, това е всичко. Няма за какво да се безпокоим.
— Не искам да предизвиквам паника, капитане — обади се Берът, — но ако предположим, че и платформата е потънала? Тогава?
— Ще разберем веднага щом поправя радиостанцията — отвърна Пат и погледна загрижено към кабелите, които висяха от тавана. — А докато се оправя с тия макарони, налага се да се задоволите с аварийното осветление.
— Не ми пречи — рече мисис Шустър. — Дори смятам, че е по-уютно.
„Благодаря ви, мисис Шустър“ — помисли си Пат.
Огледа бързо кабината. Макар в слабата светлина трудно да се виждаха лицата им, пътниците изглеждаха доста спокойни.
След минута вече не бяха толкова спокойни, защото в това време се установи, че кабелите за осветлението и радиостанцията не могат да се поправят. Проводниците бяха изтръгнати от тръбопровода и с наличните обикновени инструменти не можеше да се достигнат краищата им, останали вътре.
— Положението е доста сериозно — съобщи Пат. — Нямаме връзка със спасителите; освен ако спуснат микрофон.
— Това означава — обади се отново Берът, който сякаш със задоволство изтъкваше мрачните възможности, — че те са загубили връзката с нас и не знаят защо не отговаряме. Ами ако предположат, че сме загинали и прекратят спасителните операции?
Тази мисъл бе минала през съзнанието на Пат, но той веднага я бе отхвърлил.
— Чухте главния инженер Лорънс по радиото — отвърна капитанът. — Той не е човек, който ще се откаже, преди да се увери, че не сме между живите. По този въпрос няма защо да се безпокоите.
— А как сме с въздуха? — загрижено попита професор Джаяварден. — Сега пак ще трябва да разчитаме на собствените си запаси.
— Пречиствателните устройства отново са в действие и ще ни стигне за няколко часа. Въздухопроводите ще заработят много преди този срок — отговори Пат с повече увереност, отколкото изпитваше в действителност. — Междувременно ще трябва да проявим търпение и отново да се погрижим със собствени сили за развлеченията. Щом успяхме да го правим в продължение на три дни, ще успеем и за още няколко часа.
Огледа кабината, за да види дали някой не е съгласен с него и забеляза, че един от пътниците бавно се изправя. Само него не бе очаквал — кроткият мистър Редли, който през цялото пътуване едва ли бе произнесъл и десетина думи.
За него Пат знаеше само, че е счетоводител и идва от Нова Зеландия — единствената страна на Земята, все още встрани от останалия свят поради географското разположение. До нея се стигаше толкова бързо, колкото и до всяко друго място на планетата, но беше крайна спирка, а не на път. В резултат новозеландците с гордост запазваха индивидуалността си. И с основание твърдяха, че след като Атлантическата общност погълнала Британските острови, те са запазили всичко останало от английската култура.
— Искате да кажете нещо, мистър Редли? — попита го Пат.
Редли огледа слабо осветената кабина, подобно на учител, който се кани да заговори пред ученици.
— Да, капитане — започна той. — Трябва да призная нещо. Опасявам се, че аз съм виновен за всичко.
Когато главният инженер Лорънс прекъсна излъчването си, само след секунди на Земята научиха, че се е случило нещо лошо; до Марс и Венера новината стигна за няколко минути. Но от картината на екрана никой не успя да разбере какво точно бе станало. В първите няколко секунди започна тревожна, но безцелна суетня, а после объркването както изглежда свърши. Облечените в скафандри хора се скупчиха, явно се съвещаваха, но работеше само връзката помежду им и никой друг не можеше да ги подслуша. Беше мъчително да се наблюдава немия разговор, без да се знае за какво говорят.
През тези няколко дълги минути на влудяващо напрежение и неизвестност, докато от студиото се опитваха да разберат какво се е случило, Жул положи всички усилия, за да поддържа интереса с предаваните кадри. Изключително трудна задача беше да се предава подобна неподвижна сцена само от една камера. Като всеки оператор, Жул мразеше да е „закотвен“ на едно място. Сегашното му положение се оказа превъзходно, но му бе омръзнало. Дори попита дали не може да се премести кораба, но капитан Ансън отговори: