— Да не съм луд да започна да подскачам из планината. Това е кораб, а не дива коза.
Така че Жул трябваше да разнообразява картината с панорамни изгледи и едри планове, макар че използваше последните внимателно, защото нищо не дразнеше толкова зрителите, колкото бързото прехвърляне през пространството или избухването на пейзажа пред лицата им. Ако използваше докрай възможностите на мощния обектив, Жул щеше да има възможност да показва лунната повърхност със скорост петдесет хиляди километра в час и няколко милиона зрители щяха да заболеят от морска болест.
Най-после спешната, безмълвна конференция завърши и хората на платформата започнаха да откачат проводниците на вътрешната си телефонна връзка. Вероятно сега Лорънс ще отговори на повикванията по радиото, които го обсипваха през последните пет минути…
— Господи — възкликна Спенсър. — Не вярвам на очите си! Виждате ли ги какво правят?
— Да — каза капитан Ансън. — Невероятно, но изглежда, че си отиват.
Подобно на две спасителни лодки, напускащи потъващ кораб, двата скутера, натоварени с хора, се отдалечаваха от платформата.
Глава двадесет и шеста
Сега беше по-добре, че радиовръзката със „Селена“ е прекъсната, защото ако пътниците знаеха, че претоварените с хора скутери се отдалечават от тях, духът им едва ли щеше да се ободри. Но на борда в този момент никой не мислеше за спасителните операции. Редли бе заел центъра на слабо осветената сцена.
— Какво искате да кажете с това, че всичко е по ваша вина? — попита Пат сред напрегнатата тишина, последвала изявлението на новозеландеца.
Засега тишината беше изпълнена само с напрежение, без враждебност, защото никой не бе приел сериозно неговите думи.
— Историята е дълга, капитане — продължи Редли с глас, който, макар и странно безстрастен, криеше някакви обезпокояващи нотки, които Пат не успя да разпознае. Сякаш слушаше робот и по гърба му полазиха тръпки. — Не съм станал съзнателно причина за тази беда. Но се опасявам, че тя не е случайна, и съжалявам, че ви забърках всички. Разбирате ли… те ме преследват.
„Само това оставаше — помисли Пат. — Сякаш всичко се обръща против нас. В тая малка група имаме невротична стара мома, наркоман… а сега се появи и побъркан. Какво ли още ни чака, преди да настъпи краят?“
Но веднага разбра, че е несправедлив. Все пак имаше късмет. Срещу Редли, мис Морли и Ханс Балдур (който не бе причинявал неприятности след единствения инцидент), той разполагаше с комодор Ханстен, доктор Макензи, двамата Шустър, дребния професор Джаяварден, Дейвид Берът и всички останали, които изпълняваха нарежданията, без да протестират. Почувствува внезапен прилив на признателност, дори на нежност към тях, загдето му бяха оказали активна или пасивна подкрепа.
И по-специално към Сю, която вече както винаги го бе изпреварила. Тя спокойно изпълняваше задълженията си в задната част на кабината. Пат се съмняваше дали някой бе забелязал — Редли сигурно не бе видял нищо — как тя бе отворила бордната аптечка и бе скрила в дланта си една от подобните на цигара тръбички. Ако тоя приятел започнеше да причинява неприятности, тя щеше да бъде готова.
Но поне засега в поведението на Редли нямаше признаци за безпокойство. Той изглеждаше напълно овладян и разумен; очите му не блестяха налудничаво, не се забелязваха и другите характерни признаци на безумие. Видът му беше точно като на новозеландски счетоводител на средна възраст, който прекарва отпуската си на Луната.
— Това е много интересно, мистър Редли — рече комодор Ханстен престорено с безразличен глас, — но моля да ни извините за незнанието. Кои са „те“ и защо ви преследват?
— Сигурен съм, комодоре, че сте чували за летящите чинии?
„Летящи… какво?“ — замисли се Пат.
Ханстен, изглежда, беше по-осведомен.
— Да, чувал съм — отвърна той с лека досада. — Срещал съм да ги споменават в стари книги по космонавтика. Преди около осемдесет години са предизвикали истинска масова психоза, нали?
Веднага осъзна, че изразът „масова психоза“ не е най-подходящият и изпита облекчение, защото Редли явно не се обиди.
— Всъщност — възрази счетоводителят — историята им е много по-стара, но едва през миналия век хората започнаха да ги забелязват. Има стар ръкопис от едно английско абатство, датиращ от 1290 година, в който подробно се описва една летяща чиния, но и това не е най-ранното съобщение. Преди двадесети век са записани над десет хиляди случая, при които са виждани летящи чинии.
— Почакайте — прекъсна го Пат. — Какво, по дяволите, разбирате под термина „летящи чинии“? Никога не съм го чувал.