— Съжалявам, капитане, но, изглежда, образованието ви не е пълно — отвърна Редли съчувствено. — Терминът „летяща чиния“ е започнал да се използува след 1947 година, за да се описват странните летящи средства с кръгла форма, които изследват нашата планета от векове. Някои хора предпочитат термина „неидентифицирани летящи предмети“.
Това разбуди някакви неясни спомени в съзнанието на Пат. Да, бе чувал този термин във връзка с хипотезите за извънземни жители. Но, разбира се, нямаше никакви доказателства, че извънземни космически кораби са посещавали някога Слънчевата система.
— Наистина ли вярвате — запита скептично един от пътниците, — че около Земята се навъртат посетители от Космоса?
— Нещо повече — отговори му Редли. — Те често са се приземявали и са установявали контакт с човешки същества. Преди да достигнем Луната, те са имали база на обратната й страна, но са я разрушили, когато първите разузнавателни ракети започнаха да изпращат подробни снимки.
— Откъде знаете всичко това? — попита друг.
Редли, изглежда, беше безчувствен към скептицизма на слушателите. Сигурно отдавна бе свиквал с подобно отношение. Той излъчваше някаква вътрешна увереност и макар неоснователна, тя беше странно убедителна. Безумието му го бе отвело в нереален свят, сред който се чувствуваше напълно щастлив.
— Ние… сме установили контакти — отвърна той тържествено. — Няколко мъже и жени успяхме да влезем в телепатична връзка със съществата от летящите чинии. Така че знаем доста неща за тях.
— А другите? — попита още един неверник. — Ако действително в космоса има някакви същества, защо астрономите и пилотите на космически кораби не са ги виждали?
— Виждали са ги — заяви Редли със снизходителна усмивка, — но си мълчат. Учените са организирали мълчалив заговор, защото не желаят да признаят, че в космоса съществуват значително по-разумни от нас същества. Когато някой пилот съобщи, че е видял летяща чиния, те му се присмиват. Сега, разбира се, всеки космонавт си мълчи, когато срещне такъв кораб.
— Вие срещали ли сте, комодоре? — попита мисис Шустър, готова очевидно да повярва. — Или и вие участвувате в този… как го нарече мистър Редли… мълчалив заговор?
— За съжаление ще ви разочаровам — рече Ханстен. — Но ви уверявам, че всички кораби, които съм срещал, са били записани в регистрите на Лойд.
Той улови погледа на Пат и кимна, за да му каже „Да отидем и обсъдим нещата във въздушния шлюз.“ След като се увери, че новозеландецът е безобиден, той почти се зарадва на произшествието. Редли много сполучливо бе отвлякъл вниманието на пътниците от положението, в което бяха изпаднали. Щом неговата налудничавост ги забавляваше, толкова по-добре.
— Е, Пат — каза Ханстен, когато вратата на шлюза ги отдели от разискванията, — как ви се вижда Редли?
— Наистина ли вярва в тези глупости?
— Напълно. И преди съм срещал хора като него.
Комодорът знаеше доста неща от странната психоза на Редли. Всеки, който се интересуваше от космонавтиката през двадесетия век, не можеше да не ги знае. Като младеж дори бе чел някои от оригиналните описания по въпроса — произведения, съдържащи толкова безсрамни лъжи или детинска наивност, че бяха разклатили вярата му в разумността на хората. Разцветът на подобна литература предизвикваше загриженост, макар повечето от тези книги да бяха публикувани през ерата на масова психоза — „безумните петдесет години“.
— Положението е твърде особено — оплака се Пат. — В такъв миг… всички пътници спорят за „летящи чинии“.
— Струва ми се, че е превъзходно — успокои го комодорът. — Какво друго да правят? Нека си кажем истината, налага се да седим и да чакаме, докато Лорънс отново почука на покрива.
— Ако още е тук. Берът може да е прав… нищо чудно платформата да е потънала.
— Струва ми се малко вероятно. Трусът беше много слаб. Колко мислите, че сме потънали?
Пат се замисли. Като си припомняше сега произшествието, струваше му се, че е продължило много време. Спомените му се объркваха и от факта, че бяха почти в мрак и че се бе борил със струята прах. Можеше само да гадае.
— Вероятно на около десетина метра.
— Глупости! Всичко трая само няколко секунди. Съмнявам се да сме потънали на повече от два или три метра.
На Пат му се стори невероятно, но се надяваше комодорът да е прав. Знаеше, че е изключително трудно да се преценят малките ускорения, особено когато си под напрежение. На борда Ханстен единствен имаше известен опит в това отношение. Преценката му вероятно беше точна… и окуражаваща.