— На повърхността сигурно не са почувствували нищо — продължи Ханстен — и вероятно се чудят защо нямат връзка с нас. Уверен ли сте, че не можем да възстановим радиостанцията?
— Напълно. Цялата разпределителна кутия в края на защитната тръба се е откъснала. Откъм кабината няма как да стигнем до прекъсването.
— В такъв случай нищо не може да се направи. Най-добре да се върнем и дадем възможност на Редли да ни убеди… ако успее.
Жул проследи претоварените скутери на стотина метра, преди да разбере, че не са толкова претоварени, колкото трябваше да се очаква. Возеха седем души, а преди това на платформата бяха осем.
Той бавно придвижи камерата към платформата и по щастливо стечение на обстоятелствата или с помощта на предчувствието, което отличава талантливите оператори от съвестните, хвана Лорънс точно когато той наруши мълчанието по радиото.
— Говори главният инженер — каза Лорънс и гласът му прозвуча уморено и разстроено като на човек, току-що разбрал, че внимателно съставените му планове са се провалили. — Съжалявам за забавянето, но както вече сте разбрали, тук се случи авария. Изглежда, стана ново пропадане. Не знаем на каква дълбочина, но загубихме физическия досег със „Селена“ и тя не отговаря по радиото. За в случай на ново пропадане, наредих на хората да се отстранят на няколкостотин метра. Опасността е незначителна — последният трус почти не го почувствувахме — но няма защо да се рискува. Засега и сам мога да се справя с всичко необходимо. Ще се обадя след няколко минути. Край.
Под погледа на милиони зрители Лорънс приклекна на края на платформата и се зае да съединява секциите на сондата, с която откри първия път кораба. Разполагаше с двадесет метра. Ако корабът бе потънал по-надълбоко, щеше да се наложи да измисли нещо друго.
Сондата потъна в праха и се придвижваше все по-бавно, когато наближи дълбочината, на която бе потънала „Селена“. Имаше белег за първоначалното положение — петнадесет метра и петнадесет сантиметра, и той изчезна под повърхността. Сондата продължаваше да потъва, подобно на копие, пронизващо тялото на Луната.
— Колко ли още? — прошепна Лорънс в тишината на скафандъра.
В следващия миг едва не се разсмя с облекчение, макар да не му беше до смях. Сондата проникна само на още метър и половина. Разстояние, което можеше да достигне дори без да разпъне ръце.
Но както установи Лорънс, след още няколко забивания на сондата, „Селена“ не бе потънала равномерно. Кърмата се намираше значително по-надълбоко и корабът бе наклонен под ъгъл от около тридесет градуса. Това само по себе си можеше да осуети плановете му. Той разчиташе, че кесонът ще прилегне плътно върху хоризонталния покрив.
Засега остави настрана този проблем, защото имаше други по-неотложни. Радиостанцията на кораба мълчеше — надяваше се да е поради липса на захранване — и затова не знаеше как да установи дали хората са живи. Сигурно чуваха сондата, но нямаше как да се свържат с него.
Начин съществуваше. Най-обикновеният и примитивен начин, за който лесно можеше да не се досети след век и половина господство на електронните съоръжения…
Лорънс се изправи и повика скутерите.
— Връщайте се — каза той. — Няма никаква опасност. Корабът е потънал само на два метра.
Беше забравил наблюдаващите го милиони зрители. Макар да не беше още съставил напълно плановете за новата операция, Лорънс започна да действува.
Глава двадесет и седма
Когато Пат и комодорът се върнаха в кабината, спорът продължаваше с пълна сила. Редли бързо наваксваше доскорошното си мълчание. Сякаш бяха натиснали някаква скрита пружинка или го бяха освободили от клетвата да мълчи. След като се бе убедил, че мисията му е разкрита, вероятно се чувствуваше щастлив да говори за нея.
Комодор Ханстен бе срещнал много подобни суеверници и просто за самозащита бе прехвърлил голяма част от бомбастичната литература по въпроса. Започваха винаги по същия начин. Най-напред го питаха: „Комодоре, сигурно сте виждали доста странни неща при пребиваването ви в космоса?“ После, след неудовлетворителния му отговор, правеха предпазливи, а понякога и по-явни намеци, че или се страхува, или не желае да говори. Да опровергава обвинението, беше излишна загуба на енергия. В очите на вярващите това означаваше само, че и той е участник в заговора.
Другите пътници не бяха добили неговия горчив опит и Редли отхвърляше с лекота техните доводи. Дори Шустър, въпреки юридическата си практика, не можеше да го притисне. Усилията му бяха напразни, сякаш се опитваше да убеди страдащ от параноя, че никой не го преследва.