— Какво правиш тук сам в този час? — рязко запита той, а гласът му процепи нощната тишина.
Тя не се учуди защо той се интересува от това, къде ходи тя.
— Беше ми много горещо и не можех да заспя — каза тя като нарочно придаде по-голяма плътност на гласа си, — сър — добави, след като помисли малко.
Лека усмивка, прилична на сянка, премина по лицето му, но хватката на ръцете му не се отпусна.
— Така е добре, момче — каза той присмехулно. — Не забравяй да се държиш прилично с по-добрите от теб.
Джулиет нямаше навик да мисли за когото и да било, особено за един мъж, че е по-добър от нея, но преглътна готовия язвителен отговор. Опита се да се отскубне, но хватката му се засили и й причини болка.
— Може ли да се върна в хана? — Гласът й придоби подходящото за случая безразличие и сведе предизвикателния си поглед.
— Не мисля, че това е особено умна идея.
Тя пак го погледна и дори не се опита да прикрие изненадата си.
— Защо не?
— Тъкмо идвам от „Птицата и перата“ — каза той с тон, който се опитваше да я убеди. — Последните три часа прекарах в опити да накарам сър Невил да се напие и да падне под масата, но не постигнах никакъв успех. Надявам се, че една разходка по плажа ще избистри главата ми и ще мога да подновя усилията си с нов прилив на енергия.
— И защо се опитващ да го накараш да падне под масата? — запита тя, като забрави, че на един кухненски прислужник не подобава да задава въпроси на един аристократ. Но когато се сети, вече беше късно — той отговаряше на въпроса й:
— Защото, скъпо мое момче, трябва да го отклоня от главната му цел.
— И каква е тя? Сър — добави бързо тя, като си пожела той да пусне ръцете й.
Получи се, но резултатът беше още по-обезпокояващ. Той докосна лицето й и отметна тъмнокестенявата й коса от челото.
— Ти, Джулиън Смит, си главната му цел.
Тя застина съвсем неподвижна под изненадващо нежната му ръка и присмехулния му поглед. Сигурно е питал Маубрей за името й, но защо ли си е направил този труд? И защо иска да я защити от капризно същество като сър Невил?
— Вярвам, че мога и сам да се грижа за себе си — каза тя. — Правил съм това и през последните пет години.
— Наистина ли? И имал ли си много опит с джентълмени като сър Невил? Джентълмени, които предпочитат красиви млади момчета?
Тя отново погледна нагоре към него като нарочно направи крачка назад. Искаше да се покаже изненадана.
— Не, до тази вечер — не.
Той като че ли не схвана веднага какво му казва Тя почти очакваше, че гняв ще затъмни невъзмутимото му, присмехулно лице. Но вместо това, той се засмя.
— Не, нямам предвид себе си, момче. Аз мисля, че жените са много по-привлекателни и забавни. Но имам добро сърце и в него винаги има място за едно бедно агънце като теб.
— Аз едва ли съм бедно агънце — смразяващо отговори тя. — Мога и сам да се защитя от домогванията на приятеля ви.
Тъмнокосият не се опита да й противоречи. Той само я погледна с приемех, а по лицето му играеше лека подигравателна усмивка.
— Ах, каква смела душа — каза той нежно, а тя потрепери на топлия нощен въздух. — Сър Невил може да те накълца на кайма, ако пожелае. Той не е толкова добродушен, колкото изглежда.
— Мога да се грижа за себе си.
— Аз не бих разчитал на това.
Гласът му беше нисък и гърлен, изненадващо примамлив. Но Джулиет си спомни, че тя не е жена, която може да бъде примамена от непознат мъж на осветен от луната плаж.
Обърна се и побягна. Страхуваше се, че той ще протегне силните си ръце и ще я задържи, но той я остави да си отиде. Стоеше неподвижен на лунната светлина и я гледаше как бяга по пясъка. Тя не се осмеляваше да погледне през рамо. По някаква неизвестна и на нея причина мъжът я смущаваше с хладния си, спокоен поглед. Тя не се доверяваше на мъжете, не би се доверила на нито един от тях, включително на този тъмнокос и мургав, безименен мъж, който се беше провъзгласил за неин покровител.
Не разбра защо беше взела такова глупаво решение — да влезе през предната врата на сградата, вместо да се прокрадне през кухнята и после по задното стълбище. Искаше да се върне в безопасността на малката си таванска стаичка, да се скрие от очите на онзи, който виждаше прекалено ясно дори в тъмнината, да се скрие от ръцете, които бяха едновременно твърди и нежни.
Но беше забравила кой я очаква в хана. Веднага щом стигна до стълбището, видя сър Невил, изтегнат на стол близо до камината. На бледото му напудрено лице ясно изпъкваха потъмнелите му, замаяни очи. Като се имаше предвид, че другите мъже се бяха опитвали да напият сър Невил, беше очевидно, че победителят бе той, без да го осъзнава. Пинуърт изглеждаше така, като че ли не е съвсем на себе си. Но вдигна поглед и я видя.