Тя го пое. Притискаше се в него с все сила, не искаше да се отдели от тялото му. Желанието й за близост нямаше предел. През тези няколко кратки часа той беше неин, само неин, а тя беше изцяло негова. Но скоро, съвсем скоро тя трябваше да замине — заради него и заради себе си. И щеше да остане само неясен спомен в паметта му. Но сега, сега те заедно се наслаждаваха на кратките мигове, които бяха част от вечността.
Тя беше чула приглушения му вик, беше чула и задъханите му слова, беше чула и единствената дума, произнесена в момента, в който напълно й се отдаде.
И тази дума беше „любов“.
Когато се спусна от леглото, беше влажна и лепкава. По белите ленени чаршафи имаше кръв — неоспоримо доказателство за девствеността й. Чувстваше болка между краката си, като чели беше разкъсана. Погледна към мъжа, който кротко спеше, докато утринната светлина бавно се процеждаше в стаята. И сърцето й натежа от мъка и болка.
Дяволите да го вземат. Защо му беше позволила да влезе толкова дълбоко в нея? Защо му се беше оставила да разкъса защитните й стени и да стигне чак до сърцето й? Тя дори не беше усетила скритото му въздействие върху нея, знаеше само, че той я ядосва толкова, колкото допирът му я възбужда. Трябваше да е наясно с тези неща още преди тази нощ. В такъв случай нямаше да направи грешката да дойде в леглото му. И щеше да живее живота си в щастливо невежество, нямаше да знае какво е онова, което й липсва. И нямаше да мисли за Фелън Ромни.
Е, себе си не можеше да излъже, че няма да мисли за него. Но щеше да се опита да не мисли за него с горчивина, а с привързаност, която да не е болезнена, и с копнеж, който да не е прекалено силен.
Не, и това нямаше да успее да стори. Та тя беше влюбена в него. Знаеше и от кой миг се е влюбила в този мъж. Не в мига, в който той беше взел тялото й и й беше показал на какви чудеса е способно то. Не в мига, в който беше разбрала колко различни са неговите ласки от докосванията на Лемур, които й причиняваха болка и разочарование.
Не в мига, в който той я беше целувал в градината, под дъжда. Не в мига, в който я беше спасил от прищевките на сър Невил. Не, не тогава, въпреки че всичко това се прибавяше към заслугите му и усилваше любовта й.
Беше се влюбила в мига, в който беше надникнала в скицника му и беше видяла онази рисунка, на която беше изобразена тя — заспала на морския бряг. Нерадостното, потиснато и уязвимо същество — полужена, полудете, което притежаваше предизвикателна, неочаквана красота. А тя дори не беше подозирала, че е точно такава. Когато видя рисунката, разбра, че той я познава много добре, но въпреки това я е нарисувал по-красива, защото такава я вижда. Разбра още, че може би ще го обикне и ще го обича, въпреки всичко.
Навлече бързо дрехите си. Обеща си, че ще се изкъпе, когато се добере до стаята си. Вече не искаше да си отмъщава на Марк-Дейвид Лемур, не искаше да размахва отмъщението пред лицето му като ръкавица, канеща го на дуел. Ако някога успееше да я вземе, той сам щеше да открие, че някой го е направил преди него. Но тя нямаше никакво намерение да му казва кой е бил той.
Но първо щеше да стори нещо друго. На път за стаята си щеше да мине покрай кабинета на Фелън. Щеше да спре там, да намери скицника и да откъсне онази рисунка. Искаше да я вземе със себе си.
За да не може никога, каквото и да й се случи през живота, да забрави любовта.
Глава 18
„Дявол да го вземе — помисли си Фелън няколко часа по-късно, докато се обличаше — оказва се, че у мене имало и романтична жилка.“ Искаше да махне изцапания с кръв чаршаф от леглото и да го запрати в лицето на Марк-Дейвид Лемур. Този дребен червей не беше успял дори да обладае съпругата си. Беше успял единствено да я уплаши и нарани.
Разбира се, можеше да бъде и горд, и благодарен. Защото Фелън Ромни беше първият и единственият мъж, който някога беше притежавал Джулиет Макгауън. Вече имаше основание за изгарящото го чувство за собственост, което го обземаше винаги, щом си помислеше за нея. Нямаше намерение да задълбочава нещата, нито да търси причините за това чувство. То съществуваше. Тя му принадлежеше. Завинаги.
Задоволството, което изпитваше, имаше само един недостатък. Съзнанието, че той също й принадлежи — той, който никога не си беше позволявал да се привързва към някого, освен към по-младия си брат.
Докато се бръснеше, той си каза, че няма защо да се тревожи. Когато я отведе, ще има достатъчно време да изяснява чувствата си. Заедно щяха да посетят слънчевите места, така любими и на двамата. Той почти не дишаше, докато слизаше надолу по стълбите. Ханигън го пресрещна. Изражението на лицето му беше смешно.