— Ти пееш? — изненада се той. — Никога преди не съм те чувал да пееш, въпреки че сме заедно от години.
— Днес виждам света като през розови очила. Благосклонен съм към всичко и към всички — заяви Фелън и продължи да слиза по стълбите.
— Е, няма причини за веселото ти настроение.
Фелън спря на средата на стълбището. Обърна се и се втренчи в Ханигън. Почувства леден страх да пропълзява по вените му.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че нея я няма. Тръгна със съпруга си при пукването на зората. Не можах да направя нищо, за да ги спра — каза Ханигън. И гласът, и изражението му бяха тъжни.
— Дявол да те вземе! — изруга Фелън и се втурна покрай него. — Защо не го спря…
— Тя пожела да тръгне с него — вметна Ханигън. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но е истина. Той не я насили ни най-малко.
Фелън вече препускаше надолу по стълбите.
— Тръгвам след тях — каза той, но Ханигън, който както винаги беше по-бърз от него, му препречи пътя.
— Тя пожела да тръгне — повтори той. — Ако не беше така, мислиш ли, че щях да я пусна? Тя беше спокойна и се усмихваше и, дявол да го вземе, носеше онези украсени с диаманти обеци, които уж бяха заключени в библиотеката. Радваше се, че ще се върне с него.
— Въобще не ме интересува! Кажи на Валериън, че съм заминал…
Ханигън здраво хвана ръката му. Беше готов да я счупи.
— Тя ти остави бележка. В библиотеката.
Фелън го изблъска. Искаше да му изкрещи, да му каже, че това не е възможно, да му каже колко е ядосан, да отрече фактите.
— Тръгвам след тях — спокойно каза той, в гласа му се съдържаше смъртна заплаха. — Пет пари не давам за онова, което пише в бележката й. Лемур я е накарал да я напише.
Лемур не беше при нея, когато тя я пишеше.
— Дявол да го вземе — ядосано извика Фелън, — не вярвам нито дума!
— Прочети бележката, момче. Ако след това все още искаш да тръгнеш след тях, аз ще дойда с теб.
В библиотеката царяха мрак и спокойствие, студ и леден страх. Чекмеджето на бюрото му зееше отворено, а обеците ги нямаше. През последните няколко дена той обмисляше дали да й ги върне, или не. Имаше такова намерение. Но, очевидно, тя вече ги беше взела.
Бележката лежеше в средата на бюрото. Никога преди той не беше виждал почерка й и сега се загледа в него. Не виждаше обаче думите. Вниманието му беше привлечено от чисто женските извивки и завъртулки. Помисли си, че почеркът издава същността й, че той е като истинската Джулиет — пряма и неустрашима.
Взе плика и счупи печата. „Пряма“, беше думата, която най-добре характеризираше Джулиет.
Господарю мой, заминавам със съпруга си. Много те моля, не прави опити да ни настигнеш. След като размислих, реших, че животът ми му принадлежи. Изглежда, че съм съвсем малодушна и отстъпчива. Край на приключенията. Не бих искала да прекарам живота си като любовница на убиец, след като мога да живея удобно и спокойно като уважаваната мисис Лемур. А и открих, въпреки че научих много през изминалата вълнуваща нощ, че предпочитам съпруг, който няма такива силни физически нужди. Не обичам силните преживявания. Желая ти всичко най-добро и щастливо бъдеще.
Нямаше представа колко дълго е останал там, застинал, втренчен в студените, учтиви фрази, невярващ на очите си. Трябва да е била принудена. Думите й трябва да са лъжа. Но Ханигън каза, че е била сама в библиотеката, докато ги е писала. Все пак, тя се оказа жена като останалите жени. Всички бяха еднакви. Не можеше да им се има доверие. Лейди Марджъри, единствената жена, която твърдеше, че го обича, беше способна дори на по-големи гадости. Да се отрича, че такава е истината, би било прибързано и глупаво. Би могъл да отрича само един поболял се глупак, човек, изцяло подвластен на чувствата си. А Фелън никога не се беше смятал нито за глупак, нито за роб на някакво си момиченце.
— Искате ли да оседлая коня ви?
Гласът на Ханигън си проби път през нерадостните му мисли. Той повдигна глава. Почувства как го обзема ледено спокойствие, как си отиват и болката, и съжалението, и съмнението. Обзе го странно, неземно спокойствие. Той смачка писмото в силната си ръка, а после го остави да падне на пода.
— Няма да имам нужда от него — каза той отегчено, което може би заблуди, а може би не успя да заблуди Ханигън. — Остави ли тя още някакво съобщение?
— За Валериън, господарю мой. Бележка, колкото да му каже „сбогом“.
Фелън изчисти въображаема прашинка от черния си жакет.