— Добре — бавно каза той, — това доста улеснява нещата, нали? Предполагах, че ще трябва да направим нещо безразсъдно, за да отстраним Лемур, но щом тя сама е пожелала да тръгне с него, още по-добре. Така всичко е много по-просто.
— Да, така е много по-просто, господарю мой.
— Донеси ми кафето, Ханигън — каза той, като махна небрежно с ръка. — Ще имам много работа. Ще заминем за Франция след няколко дена, затова трябва да приключим с делата си тук.
— Да, сър. Сигурен ли сте, че нямате нищо против?
— Да имам нещо против какво?
— Заминаването на момичето, господарю мой. Аз не мисля, че тя беше нещо специално за вас.
Фелън се усмихна горчиво.
— Не беше нищо специално, Ханигън.
Той тихо затвори вратата след себе си. Тя го беше направила на глупак със своята невинност, със своята маска. Беше направила и Лемур за посмешище. Без съмнение, този рогоносец беше ревнив, импотентен съпруг, но не беше олицетворение на злото, както си беше помислил той. Тя беше отмъстила на Лемур. Фелън нямаше право да мисли, че часовете, прекарани в неговото легло, означават нещо за нея.
Той се беше отървал от нея, от временната слабост, от временното силно чувство, което го беше завладяло. Този кратък епизод от живота му го убеждаваше, че, по всяка вероятност, е наследил лудостта на майка си. Тя си беше заминала и той трябваше да благодари на Бога за това. Беше се освободил от нея, благословена беше свободата му. Нямаше повече да мисли за нея.
И като си помисли това, той заби юмрука си в дъбовата врата с все сила.
Сутринта беше по-студена, отколкото се полагаше за сезона. Джулиет трепереше, въпреки че беше плътно загърната в пелерината си. Не се беше стопляла, откакто напусна криещата опасност закрила, която й даваха ръцете на Фелън. Съмняваше се, че без неговата прегръдка отново ще почувства топлина.
Когато се върна на пръсти в стаята си, видя, че Лемур я чака. Изражението на лицето му може би трябваше да я ужаси. Само че през последните няколко часа тя беше загубила способността си да се страхува. Вече нямаше значение какво може да й стори той. Тя беше вкусила от любовта. Споменът за това щеше да я поддържа жива чак до края на живота й.
Нито за миг не си помисли да изтича при Фелън за помощ или за закрила. Той щеше да има две възможности, между които да избира. Само две. Първата — да остави Лемур да си отиде невредим. Тогава той щеше да се върне с блюстителите на закона, които щяха да задават въпроси, и истината за Валериън щеше да излезе на бял свят. Втората — да убие съпруга й.
Джулиет не се съмняваше, че Лемур заслужава смъртта си, но не искаше той да умира заради нея. И не искаше неговата кръв да изцапа ръцете на Фелън.
Тя му беше дала неповторимо доказателство за своята любов. Може би той не го беше разбрал, но тя го знаеше. Удоволствие беше за нея да му даде любовта си, единствено този дар имаше значение. Мисълта за това я стопляше.
Беше плакала, докато пишеше бележката, но внимаваше нито една сълза да не капне върху листа, да не зацапа буквите. Беше й трудно, извънредно трудно да напише бележката. Като си спомни какви студени, лъжливи думи беше използвала, потрепера вътрешно. Беше взела обеците, за да е сигурна, че той ще си помисли най-лошото за нея. Не беше устояла и беше взела рисунката. Заслужаваше поне това. Тя щеше да й дава сили през задаващите се седмици, месеци, години… без Фелън.
Бушуваше вятър, денят беше мрачен като през октомври. Никак не приличаше на ден от средата на лятото, но беше в съзвучие с настроението на Джулиет. Тя яздеше мълчаливо, като за първи път съжали за умението си да язди по мъжки. След преживяването от миналата нощ, би предпочела да язди по дамски, настрани, поне няколко дена. При спомена за онова, което се беше случило, тя се усмихна. Споменът беше мъничко съкровище, което тя можеше да скъта дълбоко. Острият глас на Лемур я накара да се вкамени.
— Не прави грешката да си мислиш, че съм ти простил — каза той нежно, мазно. — Само защото си дошла доброволно с мен, не означава, че си платила за престъпленията си.
Тя го погледна, здраво стиснала юздите.
— Престъпленията си, Марк-Дейвид? Не знаех, че съм извършила престъпления.
— Първото е, че избяга от съпругата си — каза той. — Второто, че открадна диамантите ми…
— Моите диаманти — прекъсна го тя, но не защото много се интересуваше от темата. Никога не беше държала на бижутата. Гледаше на семейните диаманти като на средство, което ще й помогне да избяга. Обеците тежаха на ушите й и тя се изкушаваше да ги хвърли в морето.
— Вече не са твоите. Когато се омъжи за мен, аз станах господар на цялото ти имущество. Възпитанието ти никак не е достатъчно, казвал съм ти го и преди. Баща ти ти даваше прекалено много свобода. Въобще не го интересуваше дали спазваш, или не обществените правила.