— И ти не постигна по-голям успех.
— Не ме ядосвай, момиче. Аз ще постигна своята справедливост, но се съмнявам, че тя ще се хареса на теб.
— Дори да постигнеш най-лошото, на което си способен — студено му отвърна тя, — няма да ме засегнеш. Наистина, не ме е грижа.
— Не те е грижа за себе си, може би. Никога не те е интересувало собственото ти благополучие. Но мисля, че не би искала да възбудим обвинения срещу любовника ти и неговата съпруга, нали? Не би искала да ги видиш унизени, очернени, хвърлени в затвора…
— Ти обеща, че няма да ги закачаш — ядоса се тя.
Усмивката на Лемур би накарала дори един архидякон да се пръсне от гордост.
— И ти ми повярва. Аз, обаче, нито за миг не съм имал намерение да удържа на думата си. Все пак, Ромни много ме нарани с това, че ти е дал подслон и закрила. А и не съм сигурен дали не е подозирал, че ти си жена. Наистина, у теб няма нищо женско — дори когато си облечена в рокля. Но не обичам да прибързвам с изводите.
Тя остана мълчалива, хапеше устни. Те бяха меки и подути и тя знаеше, че настоятелните целувки на Фелън са ги направили такива.
— Той не се досети — каза тя. — Мислеше, че съм момче. Няма нужда да си отмъщаваш на човека. Остави го да си живее спокойно.
— Нима е възможно да откажа, след като ме молиш толкова сладко? — нежно каза Лемур. Обаче нито за миг не успя да я заблуди. — Отговори ми само на един въпрос. Къде беше тази сутрин, докато аз те чаках в стаята ти?
Поиска да му каже истината. Искаше да захвърли истината, нейното отмъщение, в лицето му, но единственият начин да предпази Фелън беше да излъже.
— В библиотеката — каза тя, а това не беше лъжа. — Търсех нещо, което мога да открадна.
И тя беше откраднала. Рисунката, която Фелън беше нарисувал на морския бряг, беше сгъната и пъхната под дрехата й, до сърцето.
— Нима си се надявала, че пак ще успееш да ми избягаш? Мислех, че си поумняла.
— Наистина. Бях се примирила, бях приела съдбата си — каза тя, като се надяваше, че гласът й издава примирение.
— Доволен съм да го чуя. И се надявам, че също така ще се примириш със съдбата на Фелън Ромни.
Тя задуши протестите си. И без това беше разкрила прекалено много от чувствата си. А Марк-Дейвид Лемур съвсем не беше глупав, това поне можеше да му се признае.
— Неговата съдба не ме интересува — каза тя, като пренебрежително сви рамене.
— Нима не го намираш за красив, скъпа моя съпруго? Такъв висок, тъмнокос. Повечето жени биха го намерили за ужасно привлекателен. Макар да се досещам, че брат му е още по-красив.
— Не ме интересуват красивите черти на мъжете — хладно отговори тя. — Нито пък на жените. Удоволствията на плътта са ми изцяло непонятни.
И тя се размърда на седлото, за да се намести така, че да не чувства болката между краката, която й беше останала от докосванията на Фелън.
— Радвам се, че така чувстваш нещата. На съпругите, които спазват благоприличието, не се полага да се радват на желанията на съпрузите си. Те просто им се подчиняват.
Лемур приближи коня си до нейния, кракът му докосна нейния. Тя се отдръпна. Не успя да овладее отвращението, което изпитваше. Той се протегна и сложи ръката си върху нейната, която беше облечена в ръкавица. Натисна я към твърдата кожа на седлото и тя изпита болка.
— Запазил съм стаи в един малък хан на няколко мили на север оттук. Мисля, че ще бъде мъдро да избягваме Хемптън Реджис. Ромни може да не посрещне заминаването ти така мъдро, както го приемаш ти, а аз още не съм имал време да уведомя властите за неговото местонахождение.
— Има ли някакво значение? — запита тя, като успешно придаде на гласа си незаинтересованост.
— Само за теб, любов моя — каза той, използвайки нежното обръщение, което от неговите уста звучеше като жестока подигравка. — Само за теб.
Яздиха безкрайно дълго. В късната утрин над тях се спусна студена мъгла, а пелерината, която Лемур й беше донесъл, беше без качулка. Дъждовните капки биеха по главата й и се спускаха под яката на жакета й. Тя се надяваше, че няма да достигнат до листа хартия, който беше пъхнат под ризата й. Той беше единственото, което й беше останало от Фелън. Ако го загубеше, щеше да загуби всичко, за което си заслужава да живее.
Стигнаха до хана късно следобед. Джулиет беше почти припаднала от студ и глад, тялото й беше кълбо от болка. Преди много мили тя беше загубила способността да благославя всяка малка, незначителна болка. Искаше да страда благородно, но се чувстваше ужасно изнервена и настроена за кавги. Изпитваше ужас. Ако Лемур имаше намерение да я изнасили, да я бие, дори да я убие, тя нямаше да може нищо да стори. Можеше само да се надява, че той ще приключи бързо с онова, което е намислил. А всъщност искаше вкусна храна, гореща вана и топло легло.