Сър Невил се изправи на несигурните си нозе и се заклатушка към Джулиет, която се беше спряла в подножието на стълбите и стоеше там като хипнотизирана.
— Ето те и теб, момче — каза той с нежния си мелодичен глас. — Отдавна те търся. Дойдох тук с надеждата да те открия, но Рамзи ми препречи пътя. Имам — той високо хлъцна, — а… имам предложение за теб. Ела с мен в имението Пинуърт. Ще ти хареса, сигурен съм. Такова красиво момче като теб не трябва да си губи времето да носи вода и да чисти конюшните. Ще съсипеш нежните си красиви ръце.
Той взе една от дланите й в своите. Ръцете му бяха изненадващо силни.
— Моля ви, сър Невил — каза тя, като се опита да се освободи и да потисне отчаянието, което я изпълваше.
Доста прибързано беше казала на онзи мъж, че може и сама да се защити. Сега откри, че няма да успее да се справи с любовните подтици на този пиян аристократ.
— О, разбира се, че ще изпълня молбата ти, момче — каза той и с другата си ръка я притисна към себе си — Да, наистина ще я изпълня.
— Свали ръцете си от момчето, Пинуърт.
Гласът беше нисък, гърлен и ужасно приятен. Тъмнокосият мъж стоеше на прага — спокоен и невъзмутим, абсолютно невъзмутим.
Сър Невил се намръщи, но все още я държеше здраво.
— И защо да го направя, Рамзи? Аз първи го видях. Не предлагам нещо чак толкова необичайно, а и прекрасно знам, че ти не споделяш вкусовете ми. Остави ни насаме и аз ще убедя момчето.
— Аз не мисля така.
Рамзи пристъпи в стаята. Сър Невил не беше чак толкова пиян, че да не разпознае заплахата, която се излъчваше от Рамзи. Той пусна Джулиет, очевидно неохотно, а тя се подпря на перилата и разтри наранените си китки. Обгърна се с ръце, като че ли искаше да се защити, да се скрие.
— Не разваляй нещата, Рамзи. Не вярвам да е толкова трудно да го убедя. Видях го как те гледа. Може да бъде убеден да прехвърли вниманието си към някого, който поне го заслужава.
Гласът на сър Невил постепенно премина в тихо скимтене. Устата на Рамзи се изкриви в презрителна усмивка. Той дори не погледна към свитата фигура на Джулиет.
— Ти виждаш нещата така, както ти се иска на теб А всъщност, Валери попита за момчето и аз обещах да го заведа в Сатърс Хед. Ще го използваме като допълнителна работна ръка.
— И аз мога да го използвам! — запротестира сър Невил.
— Я да видим сега, за какво е цялата тая врява? — Маубрей се появи на върха на стълбите и заслиза надолу. Сивата му коса се развяваше на всяко стъпало. — О, моля за извинение, сър Рамзи. Не знаех, че вие и Негово благородие сте още тук. Къде е тази Агнес? Ще трябва хубавичко да я смъмря…
— Ще я изпратим — веднага се съгласи Рамзи. — Имаме нужда от малко уединение.
Маубрей като че ли беше изненадан.
— Вие, мистър Рамзи? Аз… а-а… не знаех… — Погледът му попадна на Джулиет и той се смути още повече. — Защо момчето е тук?
— Аз ще ти го открадна, Маубрей — каза Рамзи. — Имаме нужда от младо момче, което да ни помага в къщата, и Джулиън като че ли е подходящ. Предполагам, че нямаш възражения?
— Но аз го искам! — извика сър Невил.
Маубрей като че ли разбра за какво става въпрос. Изражението му стана още по-загрижено и той заслиза по-бързо. Успокои се чак когато стигна до Джулиет. Тя продължаваше да обвива тялото си с ръце, ясно съзнавайки, че гърдите й могат да се видят под тънката батистена бяла риза.
— А ти какво предпочиташ, момче? — любезно я запита той. — Не може да се отрече, че сър Невил ще прояви извънредно голяма щедрост, а момчетата понякога не могат да бъдат особено придирчиви за това, как ще си изкарват прехраната. Но ти имаш избор. Можеш да останеш тук, все ще успеем да ти намерим работа. А можеш и да отидеш с мистър Рамзи.
Джулиет погледна нагоре към него. Тя, както и той, много добре знаеше, че „Птицата и перата“ не можеше достатъчно дълго да предлага прехрана на още едно гърло. А намеренията на сър Невил бяха повече от очевидни. Ако отидеше с него, той щеше да бъде обречен на възможно най-голямото разочарование. А тя щеше да бъде разкрита.
Единственият възможен изход оставаше мистър Рамзи. Погледна го изпод тежките си мигли, като се надяваше, че той няма да разгадае изражението на лицето й. Той я плашеше така, както никой мъж досега не беше успявал. Марк-Дейвид Лемур я беше наранил. Намеренията на сър Невил бяха далече от благоприличието. Беше се страхувала за живота си много пъти. Беше бягала от бандити в Египет, беше се крила от ловци на роби в Мароко — само нейният ум и този на баща й можеха да я защитят тогава. Но тъмнокосият, мургав мъж, който не желаеше тялото й, нито пък искаше да й причини болка, можеше да я нарани по-силно от всички други.