Ханът не беше лишен от посетители. Една възрастна дама също си беше поръчала отделна стая. Съдържателят трябваше да се погрижи и за двамата си нови, изтощени гости, особено след като Лемур беше толкова настоятелен. Веднага щом ги настани в частния салон, съдържателят изчезна, като остави Лемур да беснее.
— Не виждам защо някаква си възрастна дама да е по-достойна за внимание от нас — раздразнено каза той.
Джулиет стоеше до огъня и събличаше мократа пелерина от премръзналото си тяло. Не отговори. Но момичето, което сервираше, проговори — нещо, което беше извънредно необичайно.
— Защото е дама — каза то, като очевидно изпитваше уважение към дамите. — Досега тук не е отсядал човек с титла и затова мистър Окинс е толкова впечатлен. Това не означава, че не уважаваме и вас, сър — бързо добави тя, след като разбра, че гневът на Лемур дори се е засилил.
— Очевидно сме направили грешка, като сме избрали този второкласен хан — каза той. — Свикнал съм да отсядам на места, където дори кралските величия са обслужвани подобаващо. Сложи си отново пелерината, Джулиън. Ще намерим друг хан.
Тя почти припадна, като чу думите му. Нямаше смисъл да му показва колко е уморена и нещастна, той щеше да се зарадва да я види уязвена. Придърпа пелерината обратно на раменете си, потрепервайки под мократа вълна. Вратата рязко се отвори и съдържателят се втурна вътре, като многословно се извиняваше и всячески показваше почтителността си. И най-сетне, намери се едно-единствено нещо, което накара Лемур да промени намерението си. А то беше името на дамата — лейди Марджъри Ромни, от Ромни Хол, Йоркшир.
— Какво, по дяволите, искаш да ми кажеш с това, че сама е заминала? — прогърмя гласът на Валериън.
Фелън се страхуваше да срещне погледа му и си играеше с чашата кафе. Валериън усещаше как гневът у него се увеличава, надига се.
— Както ти казах — прошепна Фелън, — решила е да тръгне с Лемур. Нима можех да й попреча?
— Дяволите да те вземат!
Валериън гневно закрачи из стаята, а после се хвърли в коженото кресло.
— Тя се ужасяваше от това същество и имаше право. Не можеш да ме накараш да повярвам, че ни е напуснала заради това… това чудовище.
Дори да съжаляваше, че я е загубил, Фелън нямаше да покаже чувствата си пред по-малкия си брат.
— Аз не бих го нарекъл чудовище — спокойно възрази той. — Е, не е най-приятният джентълмен на света, но те са сключили законен брак. Очевидно е, че те двамата трябва да стигнат до някакво споразумение. Разбрах, че ти е оставила бележка. — Стараеше се да не показва любопитство.
— В която не се казва абсолютно нищо — продължаваше да вдига пара Валериън. — Просто ми благодари за всичко и ми желае доброто. А какво пише в твоята?
Усмивката на Фелън едва ли беше нещо повече от гримаса.
— Че предпочита да живее като уважавана съпруга, отколкото да свърже съдбата си с тази на предполагаеми убийци.
Валериън застина, но само за миг.
— Не вярвам. А ако си повярвал, ти самият си глупак. Какво си й направил, Фелън? — изиска отговор той. — С какво си я ужасил, че е предпочела този окаяник пред теб? Докосна ли я, или й причини болка по някакъв друг начин…? Нарани ли я, обиди ли я…?
Гласът му замлъкна, когато видя изражението на лицето на брат си.
— Трябва да ти напомня — уж небрежно подхвърли Фелън, но в тъмните му очи блестеше гняв, — че окото ти все още е синьо. Ще бъда повече от щастлив да насиня и другото.
— Дявол да го вземе, защо е заминала?
— Защо ти е толкова трудно да приемеш разумните й доводи? Щом е разбрала, че трябва да избира между законния си съпруг и двама братя, които вероятно са укриващи се убийци, тя е взела единственото разумно решение. А жените са много разумни същества, нали знаеш?
— Грешиш — категорично рече Валериън. — Джулиет не е такава.
— Нима я познаваш толкова добре? — каза Фелън с кадифен глас, в който се съдържаше и предупреждение, и заплаха.
— Очевидно съм успял да я опозная по-добре от теб. Аз не бях заслепен от страст.
— Аз също не изпитвах страст.
— Може и да си успявал да ме заблудиш. Но този път не. Та ти не сваляше очите си от нея! Познавам те, братко, по-добре, отколкото си мислиш. Тя те подлудяваше. Подозирам, че твоята студенина я е хвърлила в обятията на съпруга й.
Устните на Фелън се изкривиха в подигравателна усмивка — онази, към която Валериън винаги беше изпитвал особена омраза.