— Уверявам те, Валериън, нашата страстна среща в леглото далеч не беше студена.
Това се оказа последното камъче. Валериън се втурна из стаята, вбесен от самодоволната физиономия на Фелън. Той се просна на бюрото, като разпиля хартиите и тетрадките из цялата стая, хвана Фелън за яката на ризата и изсъска:
— Дяволите да те вземат, Фелън! Тя не беше от този сорт момичета.
Фелън просто стоеше и го гледаше в очите.
— Те всички са еднакви. И са точно от този сорт. Нима не си разбрал досега?
Валериън го удари. Ударът му не беше така силен като този, който беше получил от Фелън преди няколко дена, но беше достатъчно задоволителен. Изпрати Фелън на стола, който се намираше зад него, а самият Валериън по неволя го последва. Следващите няколко минути бяха доста забавни. Бяха изпълнени с мърморения, псувни и тежко дишане. Когато всичко приключи, Фелън се беше подпрял на стената, устната му беше сцепена и кървеше. Валериън беше проснат на пода до него и се опитваше да си поеме дъх.
— Ставаш все по-силен — каза Фелън задъхвайки се. — Мислех, че престоят ти в полите ще те направи по-слаб. Ако не си бях навехнал ръката, нямаше да се отървеш така лесно.
— И как си си навехнал ръката? — отново прояви любопитство Валериън.
— Не е твоя работа.
— Дявол да го вземе, Фелън, как ли си успял да си навехнеш ръката? Нищо чудно, че тя е избягала.
— Всъщност, идеята не беше моя. Макар че не е твоя работа, ще ти кажа. Тя сама дойде при мен.
Мъртва тишина изпълни стаята.
— Добре — най-сетне каза Валериън, — мислех, че можеш да свършиш работата по-добре. Никога преди жените не са се оплаквали. Може би истинската любов, която изпитваш, те е направила тромав.
Фелън го ритна силно.
— Истинската любов няма нищо общо с това — каза той мрачно. — Двамата заедно се наслаждавахме на нощта, която прекарахме заедно. Когато се събудих, нея я нямаше. Разбрах, че е заминала. По собствено желание. Толкова е просто.
— Не мисля така. Каза ли й, че я обичаш?
— Казах ти вече, любовта няма нищо общо с това.
— Тя се беше влюбила в теб.
— Май съм те ударил прекалено силно. Умът ти не е съвсем в ред.
— Можеш да отречеш всичко, което поискаш. През последните няколко седмици научих много неща за жените. В нейните очи се отразяваше ти.
— Тогава — Фелън започна да разсъждава на глас, — любовта към онази интелектуалка ти е разбъркала мозъка. Знаех си, че любовта превръща мъжа в идиот. И ти си доказателство в подкрепа на тази теория.
Валериън седна и невярващо се загледа в брат си.
— Значи, ти си легнал с нея, а после просто си я оставил да си отиде. А сега отричаш съществуването на любовта.
— Не отричам, че любовта съществува, макар и да не съм видял досега неопровержимо доказателство за нейното съществуване. Казвам само, че любовта няма нищо общо с онова, което се случи между Джулиет Лемур и мен.
— Това означава ли, че няма да предприемеш нещо, за да я върнеш?
Фелън присви очи.
— Точно това означава. Тя пожела да си замине. А се оказа, че съпругът й знае прекалено много неща за работите на семейство Ромни. Той не е глупав. Но беше толкова загрижен да си върне съпругата, че да не поогледа по-внимателно. Изглежда, тя винаги въздейства на мъжете по този начин. Само Господ знае защо мъжете забравят всичко, освен нея. Но ако те види отново, той ще се досети.
— Нима мислиш, че се тревожа за собствената си безопасност, отколкото за нейната? — противопостави се Валериън.
— Не ставай смешен. Разбира се, че тя е в безопасност. Ако не беше, нямаше да отиде с него. Но дори да не беше, ти трябва да се научиш да се грижиш преди всичко себе си. Вярно, че думите ми са жестоки, но са верни. Ако продължаваш да се раздаваш и да се жертваш, няма да доживееш до догодина — каза Фелън, отново станал циник.
— А може би не искам да живея така — изправи се Валериън и погледна надолу към брат си. — Може би е време да се връщаме в Йоркшир.
Студената присмехулност изчезна от лицето на Фелън. Той бързо и рязко се изправи.
— Не се превръщай в идиот. Ще те обесят. Мисля, че и ти прекрасно го разбираш. Не можеш да жертваш себе си заради една стара луда жена.
— Аз съм част от онова, което я накара да полудее. Тя беше принудена да живее с очевидното доказателство за изневярата на обичания от нея съпруг…
— Глупости — доста рязко и нетърпеливо го прекъсна Фелън. — Тя никога не го е обичала, никога не е очаквала вярност от него, а и беше луда още преди ти да се родиш. Просто попитай Ханигън.
Изненадан, Валериън се втренчи в него.
— Боже мой — каза той тихо. — Не съм си и помислял… — Гласът му неуверено заглъхна.