— Никога не си помислял какво?
— Че ти си потомък на точно тези двама родители.
— Да, техен потомък съм — студено потвърди предположенията му Фелън. — Мръсната кръв на семейството тече в моите вени, както и в тези на майка ми. Нима това те тревожи? Нима си мислиш, че ще вляза в стаята ти и ще те удуша, докато спиш? Може би моята ръка е била тази, която е забила ножа в сърцето на нашия баща?
— Не ставай смешен — каза Валериън. — Може и да си глупав, но не си луд.
— Глупав? — обиден, повтори Фелън. — Какво, по дяволите, трябва да означава това?
— Че само един глупак може да остави Джулиет да замине със съпруга си. И че само един селски идиот може да реши, че е наследил лудостта на майка си.
— Мило мое момче — уморено каза Фелън, — тази лудост се предава вече поколения наред. Ще бъда неоправдан оптимист, ако реша, че мога да избегна семейното проклятие. Но дори и аз да се измъкна, моите деца, без съмнение, ще бъдат белязани. Децата и без това са ужасно досадно бреме. Не искам да бъда баща на някое бедно малко маниаче.
— Фелън — настойчиво каза Валериън, но брат му протегна ръка. Валериън видя, че тя е подута и че по нея има кръв. Тези последици обаче не бяха причинени от удара, който той беше понесъл.
— Достатъчно — каза Фелън. — Можеш да проливаш сълзи над моята предопределена съдба, над моята глупост и над каквото друго искаш. Ако трябва да обесят някого за престъпление, което не е извършил, защо това да не бъда аз? Все пак, аз нямам намерение да имам деца. И си нямам дори интелектуалка, по която да копнея.
— Ти имаш Джулиет. Но трябва най-сетне да го проумееш.
— Джулиет замина със съпруга си — каза Фелън и се наведе, за да събере хартиите, които се бяха разпилели по време на борбата им. — Тя вероятно ще народи дузина деца, докато ние се върнем отново в Англия.
— А ще се върнем ли някога?
— Мисля, че да. Лейди Марджъри не е безсмъртна, а лорд Хари не беше човек, тачен от народа. Ще го забравят. След десет-петнайсет години може да се осмелим да се завърнем в родината. Ако дотогава не откриеш, че тази земя вече не те привлича и че у теб се е зародила привързаност към чуждестранните климати.
Валериън поклати глава.
— Никога. Тук е моят дом. Рано или късно, ще трябва… — Той прекъсна изречението по средата. — Какво има?
Фелън се взираше в разпръснатите страници на скицника си. Беше объркан, челото му беше набраздено от бръчки. А после вдигна очи и поклати глава.
— Нищо — каза той и затвори скицника, без да погледне повторно в него.
— Знаеш ли, Фелън, понякога си много досаден.
Фелън още веднъж отвори и затвори скицника.
— Знам — каза той разсеяно. — Знам.
— Трябва да си ужасно уморена, мила моя — каза нежно Лемур, но гласът му беше леден и накара Джулиет да потръпне от ужас. — Не ми разрешавай да те държа будна.
Джулиет се сгуши още повече в креслото. Минаваше девет. Тя беше изтощена — и физически, и душевно. Не беше мигнала през изминалата нощ, а днешната езда под проливния дъжд беше изсмукала малкото останали й сили. Знаеше какво я очаква на горния етаж. Лемур щеше да дойде при нея. Беше я научил да не изразява протеста си, беше я научил да не издава и най-малкия звук, когато изпитва болка.
Но сега не можеше да понесе самата мисъл за това. Искаше да прекара още една, само една нощ с Фелън. Утре щеше да бъде готова да посрещне съдбата си, но днес все още ясно си спомняше изминалата нощ.
— Всъщност, не съм уморена — каза тя, като потисна прозявката си.
Безцветните очи на Лемур изразиха изненадата му.
— Глупости. Имаш вид на човек, който всеки момент ще припадне. Хайде, качвай се горе и не ме чакай. Може да се забавя малко.
Лъч надежда я озари. Знаеше добре, че не бива да задава въпроси. Затова остана мълчалива и зачака той да поясни това, което имаше предвид.
— Изпратих картичката си на лейди Марджъри Ромни — каза й той, извънредно доволен от себе си. — Помислих си, че може би ще се зарадва да научи как живеят синът й и неговата съпруга.
— Нима мислиш да й разкажеш всичко! — извика Джулиет със страх.
— Разбира се. Нямам намерение да изтърва възможност, която никога повече няма да имам. Защо си толкова ужасена? Та ние сме само на двайсет и пет мили от Хемптън Реджис. Тя сигурно е тръгнала да им направи посещение. Чудя се само какво ли ще си помисли за теб.
— И защо трябва да си помисли нещо за мен? — запита тя едва чуто.
— Ами, защото аз имам намерение да й кажа, че ти си възлюбената на нейния син. Че си напуснала леглото на съпруга си, за да влезеш в неговото, и че си преспала с него под същия покрив, под който е била и съпругата му — изсъска Лемур. — Мислиш си, че не знам какво си правила през нощта?