Джулиет се смъкна от леглото и се затъркаля по пода в отчаян опит да се измъкне. Но старата жена й препречи изхода. Сбръчканото й лице излъчваше странно спокойствие.
— Няма да ми избягаш — каза тя весело. — Не си мисли, че ще успееш. Аз съм доста силна. За мен бе достатъчно лесно да убия съпруга ти и да довлека тялото му до леглото. Той дори не заподозря, че такава мила старица като мен може да бъде толкова опасна.
— Какво искате от мен?
Усмивката на лейди Марджъри беше смразяващо сладка.
— Мислех, че ще ми бъдеш благодарна. Недей да търсиш ножа, който беше пъхнала под жакета си. Аз го взех. Свърших работата вместо теб. И трябва да си призная, че това ми достави удоволствие. Никога преди не бях убивала мъж. А и той май си го заслужаваше. Мислеше, че може да ме изнуди!
Изглежда, мисълта, че някой може да я изнуди, никак ней допадаше. В стаята се носеше мирисът на кръв, на смърт и на лудост.
— Какво искате от мен? — отново попита Джулиет.
— Преди да умре, съпругът ти ми разказа много неща. Каза ми, че ти и моят син сте любовници. Не мога да понеса това. Никой, освен мен, не може да има Фелън. Направих всичко възможно да се отърва от неговия брат, но не успях. Сега съм тук, за да завърша започнатото. Няма да позволя на нито една жена да застане между мен и детето ми.
— Аз няма да застана между вас. Съпругът ми ви е излъгал. Фелън мислеше, че съм…
— Фелън? — лейди Марджъри повтори името с кадифен глас. — Ти го наричаш Фелън? — Тя поклати глава и каза: — Ти ще дойдеш с мен, дете.
— Защо?
Старата жена се замисли за миг.
— Предполагам, че все някога ще те убия. Междувременно, ще имам нужда от помощта ти. Трябваше да се отърва от Барбе, за да мога да свърша със съпруга ти. Страхувам се, че съм го ударила прекалено силно. Ханигънови като че ли са направени от стомана, но май и те имат своите слаби страни. Мисля, че ще трябва да заемеш мястото му като мой слуга.
— Ханигънови? — каза Джулиет.
— А, да, Ханигънови. Доста забележително семейство. Не знам какво бих правила без тях. Дължа им повече, отколкото бих могла да изразя. Ето къде отиваме, между другото. Не в Хемптън Реджис, нито пък в Сатърс Хед. Както виждаш, аз много добре знам къде се крият моят син и онова копеле, брат му. Ще отидем в едно малко селце до морския бряг, където ще помисля какво да предприема. Там живеят само представители на семейство Ханигън и никой друг. Те ще ни посрещнат, както подобава.
Джулиет си спомни за Ханигън и за неговото мило, любезно, но по мечешки тромаво държание спрямо нея, за неговата закрила. Озари я лъч надежда.
— Добре — каза тя, — ще дойда с вас.
— Мила моя — каза лейди Марджъри, като притисна ножа до бузата си, — ти наистина нямаш избор.
Следващите два дена бяха най-нещастните в живота на Валериън, макар той да не можеше да каже защо. Фелън му забрани да се появява в града, докато не купят билети за някое корито. Валериън не искаше да спори с него. Толкова му бяха омръзнали роклите, че трябваше със сила да го принуждават да ги облече. Беше необходима сила, но не и когато той знаеше, че Софи има нужда от него.
Но той нямаше представа от какво има нужда Софи, за какво мисли. Не знаеше дори как се чувства. Когато я заведе у тях, тя беше болна, но не много тежко. Мисис Де Куинси беше склонна да изпада в паника и да се тревожи повече от необходимото. Беше от онези майки, които слагат единственото си дете в леглото и го гледат като писано яйце само защото то е понастинало малко. Тя сигурно вече е възстановила цветущото си здраве.
Доколкото можеше да прецени, Софи беше настинала като последица от преживения ужас, когато той я беше целунал, без да иска. Господи, та момичето беше съвсем невинно! Но сигурно се е досетило, че жените не бива да се целуват помежду си с отворени уста, нито пък бива да използват езиците си. Дали пък не беше почувствала наболата му брада? Дали най-накрая не се беше досетила? Фактът, че тя никога не се досети за пола му, беше още един удар по неговото самолюбие. Тя сигурно беше усетила силата, с която го привличаше.
Но май не беше. И по-добре, че нещата стояха така. Защото, ако се беше досетила, тя щеше да бъде доста объркана, а той щеше да бъде поставен в опасност. Той и Фелън бяха към края на пребиваването си в тази страна. Континентът ги зовеше. Той не можеше повече да се противопоставя. Щяха да минат години, докато се върнат в Англия, ако въобще някога се върнеха. За Софи щеше да бъде по-добре да остане със спомена за ексцентричната си приятелка, отколкото със спомена за мъжа, който я беше обичал.