Фелън беше постоянно затворен в библиотеката, а на лицето му имаше изражение, което не позволяваше да го заговорят. Той беше забранил да се споменава името на Джулиет. Валериън проявяваше разбиране и се стараеше да запази мира между тях. Тя беше заминала, беше изчезнала и те не можеха да се доберат до нея. Валериън трябваше да приеме факта, че е заминала по своя воля. Макар и да виждаше, че брат му се разкъсва от болка.
Валериън яздеше бързо по брега. Соленият вятър го блъскаше в гърдите. Препускаше така, като че ли дяволите бяха по петите му. Когато отидеха на континента, той щеше да подстриже прекалено дългата си коса, щеше да си пусне брада и въобще нямаше да се бръсне, щеше да бъде мръсен и опърпан, щеше да има лоша репутация и щеше да бъде толкова мъжествен, колкото пожелае. Имаше намерение да пие, да играе комар и да ходи по жени само за да докаже на самия себе си, че е мъж. И никога да не забравя това.
Проблемът беше, че той никога не се е съмнявал, че е мъж до мозъка на костите си. Мъжествеността не се измерваше със способността да поемаш големи количества алкохол, нито със способността да се биеш с юмруци, нито със способността да лягаш с всяка срещната жена. Мъжествеността се измерваше, според него, със самоуважението, достойнството и съзнанието за собствената цена. И със способността за истинска любов.
Беше сутринта на третия ден от заминаването на Джулиет. Валериън се отправи обратно към къщата. И той, и конят бяха плувнали в пот от бързата езда по брега. Докато вървеше през кухнята, Валериън смъкна ризата си и я хвърли в ръцете на Ханигън.
— Къде е брат ми? — запита той Дулси, като по пътя си грабна купа със зрели малини.
— В библиотеката. Замислен е, както винаги напоследък — каза Дулси и го плесна по ръката с жест, който показваше майчинската й привързаност. — Нима ще се разхождаш полугол из цялата къща?
— Не, скъпа Дулси — каза той, като се опита да се усмихне. — Имам намерение да смъкна и панталоните си и да се разхождам напълно гол.
— Хайде, изчезвай оттук! — изпищя Дулси. — Нашето домакинство е уважавано и благоприлично, нещастнико!
Той се засмя, взе си още една купа с малини и тръгна нагоре по стълбите. Усмивката му изчезна още в мига, когато се скри от очите на Дулси. Още един ден, още един безкраен ден на очакване. Щеше пак да мисли за Софи, която си беше у дома в онази толкова по женски привлекателна стая и лежеше в леглото. Поне да не беше я виждал. И без това фантазиите му бяха достатъчно живи и му причиняваха твърде много мъка. И сега си я представяше: изпъната на леглото, с розовобяла млечна кожа, загърната в белите ленени чаршафи. Налегна го неописуема мъка.
Прозорците на неговата стая гледаха към морето. Той ги остави отворени, за да влезе чистият и хладен утринен въздух. Спря и се загледа навън, в ярката слънчева светлина. Изведнъж до слуха му стигнаха гласове. И сред тях той долови гласа, който най-много искаше да чуе и от който най-много се страхуваше. Гласът на Софи де Куинси.
Бързо спусна щорите на прозорците. Стаята потъна в мрак. Тръгна с бързи крачки към вратата. Оттам съвсем ясно чу гласовете. Фелън убеждаваше с оня свой проклет високомерен тон Софи, неговата Софи, незабавно да се върне назад.
— Щом е болна, аз непременно трябва да я видя — инатеше се Софи. — Ние се разделихме… при много объркани обстоятелства.
— Тя наистина не иска никого да вижда — продължаваше да я убеждава Фелън. — Има главоболие…
Гласовете опасно се бяха приближили.
— Мене ще приеме — категорично отряза Софи.
По звука на гласа й Валериън се досети, че те вече са изкачили стълбите. Единственият начин, по който Фелън можеше да я спре, беше да употреби сила. А той не би направил това. Особено след като знаеше, че, ако я докосне, Валериън бясно ще излети от стаята си и ще го повали на пода.
Нямаше избор. Тихо затвори вратата, пъхна се в леглото и придърпа завивките до брадичката си. В стаята цареше мрак. През пролуките на щорите се процеждаше съвсем бледа и оскъдна светлина. Ако тя останеше в далечния край на стаята, номерът щеше да мине. Да, трябваше да заключи вратата. Но и тогава неговата любима, която притежаваше неимоверно упорство, рано или късно щеше да влезе в стаята му. Трябваше да се изправи с лице пред неизбежното.
— Валери?
Гласът й беше нежен, сладък, загрижен. Тя открехна вратата и в стаята нахлу доста силна светлина. Той изстена, както се надяваше, доста убедително.
— Прекалено е светло!
Тя бързо се вмъкна в стаята и затвори вратата след себе си. Точно под носа на Фелън. В тъмната стая той виждаше само силуета й и проблясването на златните й къдрици. Профилът й с решителната брадичка се очерта ясно, когато тя се отправи към леглото.